Виола седеше на любимото си място, до прозореца, взела в скута си любимата персийска котка. Галеше я нежно по гърба, а тя, Минош, мъркаше тихичко.
Изведнъж Виола видя, че в двора влезе една възрастна жена, която живееше в другия край на селото. Не беше от тези, дето говорят много и с всеки. Не ходеше току така по къщите... Сигурно имаше нужда от помощ.
Виола знаеше, беше се научила да познава хората по походката, по поведението, по дребни и на пръв поглед маловажни жестове за състоянието на душата, за мъката човешка. Енергията около тази жена, Лилия, беше плътна и тежка...
Вещица беше Виола, веща и знаеща, познаваше хората, дълги години им помагаше, баеше, лееше восък, куршум... Даваше билки за болките... Така и сега позна.
Лилия потропа на вратата.
Виола стана, пусна котката на пода и отиде да отвори вратата.
- Добър ден! - рече Лилия. Идвам да моля за помощ, не за мен, моето вече се е видяло, но за сина си, ако може да му помогнеш, да не остава сам... А и болести много го налегнаха.. ...