Две
Вратата се отвори незабавно и пред мен се изправи Аби.
Беше доста по-ниска отколкото си я спомнях, но всичко останало в нея си беше същото. Същата щръкнала на всички страни коса, златна като слънцето, стичаща се по гърба й като водопад, същите отворени и любопитни зелени очи, същите малки устнички, които сякаш бяха пригодени единствено и само да се усмихват.
Днес Аби беше по къса поличка и розово потниче. Краката й бяха боси, а косата й бе още по-разчорлена от обикновено, не носеше грим, нито пък бе оформила миглите си. За разлика от мен, тя си падаше по тези неща. Красота, наконтеност, грим, двуметрови мигли и прочее. Но винаги си беше хубава.
Явно днес не беше излизала от къщи.
Когато ме видя, примигна няколко пъти и дългите ù ресници хвърлиха в сянка скулите ù. Зелените ù очи се отвориха - широки и удивени от изненадата. Устните ù потрепнаха едва доловимо и тя за миг не реагира. Всъщност не само за миг, а по-скоро за няколко мига.
Най-накрая устните ù се разтвориха колебливо и т ...