Мъникът
Часовникът на кулата на Сахат тепе удари полунощ. Една тъмна сянка се плъзна покрай сградата на Радиото и се запъти към стария Житен пазар. Беше късна есен, ръмеше ситен дъжд, по улиците нямаше даже котки. Нощта беше тъмна, студена и влагата пронизваше костите на дребното човече което се движеше като сянка по пустите улици на Филибето. Облечен в стар износен балтон с неопределен цвят, с вдигната яка и нахлупил мазен каскет с пречупена козирка, Мъникът се беше насочил към къщата на Слав. Движеше се бавно, сякаш беше излязъл на разходка по Главната. Упорито избягваше редките улични фенери, а когато срещата с тях беше неизбежна, нахлупваше каскета си почти до носа, сякаш всички наоколо го дебнеха. На улицата нямаше жива душа. Явно Мъникът идваше от далече, каскетът му беше прогизнал, палтото, падащо от раменете му и стигащо почти до глезените, го правеше още по-смешен. Явно това палто не му беше по мярка, а може би въобще не беше негово, кой знае. Изпод козирката, нахлупена до веж ...