Мъртъвчо беше седнал на ръба на една надгробна плоча и полюшваше крачетата си на сантиметри от прясно окосената трева. Гледаше вехтите си демодирани обувки, които красяха светлосивите му подбедрени кости. Малки сребърни сълзички се стичаха по белите му скули, като образуваха влажни чертички по гладката повърхност. Погледът му нехайно следеше вещите движения на двамата гробари. Беше виждал това стотици пъти и вече не му правеше никакво впечатление. Единият спря за малко да копае и надигна прашното шише от лимонада, пълно със силна домашна ракия. Допря го до загорелите си устни и жадно отпи голяма глътка. После изтри устата си в ръкава на раираната риза, който беше запретнат до лакътя на жилестата му ръка. Накриви каскета си и продължи да копае. Двамата мъже почти не си говореха. Отдавна работеха заедно и вече си бяха казали всичко. Сега можеха да си пият безмълвно в кварталната кръчма.

         Мъртъвчо беше тук от доста години. Умря си млад и зелен, а беше толкова жизнено хлапе. Беше му скучно в гробището, защото почти нямаше деца, с които да си играе. Това му липсваше, да изживее детството си. Околните се държаха добре с него, но все пак повечето бяха доста по-възрастни и непрекъснато му правеха забележки. – Пречиш ни на следполунощния сън. – Не може ли по-тихо? И той, нацупен и самотен, обикаляше около вечните жилища на съгражданите си. Понякога, като всички малки деца, правеше пакости. Но винаги му беше съвестно след това. Гледаше отстрани семействата, които посещаваха мъртвите си роднини. Деца на неговите години, по-малки, големи, момичета, момчета. Някои – сериозни, други се закачаха помежду си. Около тях сновяха с цветя и свещи родителите им. Беше му много мъчно, когато неговите родители идваха да го видят и прегърнати плачеха над подреденото му и грижливо поддържано гробче. Обичаше ги много, но не можеше да им го каже. Те пък му го шепнеха непрекъснато, през пълните си със сълзи устни. Затова и днес очичките му се бяха навлажнили. Искаше да ги прегърне, да им каже че е тук и е добре, но това нямаше как да се случи.

         Шкурката и Магнета бяха гробари от много време. Преди това, тоест малко след казармата, те само висяха по кварталните кръчми. Магнета се сдоби с прякора си, когато купи първия „Каштан” в махалата. С другия си другар по чаша, Шкурката, който и да се бръснеше, пак си изглеждаше по същия начин, дънеха музиката до късни нощи и не даваха на никой от съседите да заспи. Постепенно родителите им отидоха да си починат от тях в близките гробища. И тогава двамата, като свършиха парите за пиене, решиха да се хванат на работа. Единственото място, където хората ги приеха без предразсъдъци, беше гробището. Всъщност, никой не ги и попита, покойниците, какво им е мнението. Само родителите им бяха щастливи от факта, че децата най-после са си намерили работа. Хвалеха се на другите мъртъвци: - Ето това са нашите деца! С времето обаче живите започнаха да ги уважават. Двамата бивши хаймани се оказаха доста съвестни и прилежни в работата си. Винаги изпитваха състрадание и съчувствие, когато се разделяха живи и мъртви. Но днес бяха особено тъжни. Пиеха от ракията и по-мълчаливи от всякога си вършеха работата.

- Горкото момиче... – прошепна Шкурката и една сълза погали загорялата му буза.

- Толкова малка и невинна...  - Магнета също не сдържа сълзите си.

- Да, най-жизненото и добро дете в квартала! – отново промълви Шкурката, търкайки зачервените си очи.

Погребалната процесия се появи в далечината, като я потопи в преобладаващия си черен цвят. Постепенно доближи прясно изкопаната дупка. Отпред вървяха родителите на момичето, които бяха потънали в невъобразима скръб. Всички участници в шествието изглеждаха  по същия или подобен начин. Днес беше един от малкото дни, в които гробарите също плачат. Приближиха до Магнета и Шкурката, които сръчно поеха малката черна кутия. Вътре красивото момиче спеше вечния си сън. Русата й коса беше грижливо сресана и обкичена със синя диадема с бели маргаритки. Чисто новата й рокличка покриваше крехкото телце и тя приличаше на Спящата красавица. Не можеше да е наистина мъртва, си мислеха всички. Просто спи и чака подходящия момент, за да се събуди и да украси настъпващия ден с прекрасното си гласче. Но Принцът не дойде и не я целуна, за да развали магията. Седеше на един паметник на няколко метра от погребението и с насълзени от спомени очички наблюдаваше всичко, което се случва. Двамата гробари колебливо спуснаха малкия ковчег в тъмната дупка. Последни ридания. Хората хвърлиха цветя в гроба и двамата приятели започнаха да насипват пръстта отгоре. Тя падаше с ужасни монотонни звуци върху скъпата дървесина. Не искаха да го правят, но това беше животът все пак. Постепенно вечното легълце на девойката потъна в студената, сива прегръдка на земята.

След като всички си тръгнаха, гробището изведнъж утихна. Момичето стоя известно време със затворени очи. После излезе от убежището си и плахо се огледа наоколо. Видя множеството мъртъвци, които се разхождаха. Имаше цели семейства, приятели от години, влюбени, които се бяха намерили едва тук. Приближаваха се и усмихнати я поздравяваха. Чувстваше се странно лека. Не беше това, което си мислеше, че ще бъде. Но й беше много мъчно за родителите й, които в момента знаеше, че страдат много. Въздъхна тежко и започна разходката си между надгробните плочи. Забеляза едно русо момче, горе-долу на нейните години. Беше седнал на една плоча и свенливо я наблюдаваше. Момичето се приближи до него.

-         Здравей, ти кой си?

- Понеже съм най-малък тук, ми викат галено Мъртъвчо – каза момчето като опита да я погледне в очите. – А, а ти? – промърмори смутено момчето.

- Аз вече се казвам Бяла луна – отговори момичето. – Искаш ли да се разходим заедно? Покажи ми любимите си места!

- Добре! – отговори Мъртъвчо, вече щастлив, че си е намерил приятелче на неговите години. Усети нещо, което до сега не беше усещал. По подобен начин се чувстваше при пълнолуние, докато гледаше пълния кръг над главата си. Тогава мечтаеше... всъщност мечтаеше именно за това, даде си сметка.

Двамата тръгнаха мълчаливо по алеята. Другите отстрани усмихнато гледаха към двете хлапета.

- Най-после и Мъртъвчо да си намери компания.

Всички знаеха колко самотен е малкият. И, макар че го обичаха много, си даваха сметка, че са му скучни и досадни.

- Ето това ми е любимото място – доволно и гордо заяви момчето. Стояха пред един готически мавзолей със страшни картинки по него. Момичето потрепери и хвана Мъртъвчо за ръката. Той се дръпна смутен от този досег, но после хвана Бяла луна за малката хладна ръка.

- Тук живее един странен старец, с когото почти никой не общува. Много ме беше страх от него в началото. Трябваха ми години, за да се престраша да дойда тук. Харесват ми картинките на дракони, които при пълнолуние светят като намазани с фосфор. Разправят, че старецът е бил голям маг, преди да дойде тук. Но някакво разочарование го подтикнало да използва дарбата си не както трябва. И за това е погребан в покрайнините на гробището, прокълнат да бъде сам, докато изкупи греховете си. Но не е лош човек, разговарям си с него за какво ли не. Ще ви запозная и ще видиш. Разказва невероятно интересни истории, които приличат на приказки. Двете деца минаха през обраслата в дива лоза арка и влязоха в малката хладна къща. Вътре, потопен в уютния полумрак, забелязаха силуета на белобрад старец. Мъртъвчо се доближи до него.   

- Здравейте, г-н Безименно страдание. Как сте днес?

- Здравей, мойто момче. Виждам, че това което предрекох, вече е реалност. Сега помисли какво ще правиш с този дар на съдбата. Намери смисъла и се пребори с тъгата. Животът продължава вечно, когато откриеш себе си чрез друг човек. Тогава тъгата е безсилна.

Бяла луна се приближи до няколкото запалени свещи. Протегна дланта си над пламъка. Усети приятна топлина, която след секунди се превърна в остра болка. Но задържа ръката си още малко. Погледна към стареца, когото никой не харесваше. Очите му се усмихваха.

-         И ти ли си намерил смисъла? – попита момчето.

-         Намерих го, но го изгубих! – каза старецът, свеждайки глава.

-         Как го изгуби? – попита лунното момиче.

-         Като не повярвах... – отговори тъжно великият маг.

-         Какво не стига на човек, за да повярва? – попитаха двете деца в един глас.

-         Гордостта и мнението на другите. – промълви старият човек.

Малчуганите излязоха от мавзолея. Бяха замислени, докато не видяха луната. Тогава разбраха думите на Безименно страдание. Безмълвно си обещаха никога да не грешат. Той беше сгрешил вместо тях на времето.

         Докато вървяха по пътеката, двамата не пророниха нито дума. Наслаждаваха се на топлата, изпълнена със звуци и ухания нощ. Стигнаха до едно езеро. Мъртъвчо искаше да й каже, че това е другото му любимо място, но разбра, че тя знае. Тишината беше единственият начин да бъдат сами. И те останаха край брега, потопени в нея. След като послушаха мъдростта на безмълвието, продължиха разходката си край брега на застиналата вода. Стигнаха до едно вековно дърво, което спеше спокойния си сън. Седнаха един до друг и с поглед си обещаха да бъдат винаги заедно. „Винаги понякога означава винаги.” – помисли в съня си дървото. Луната бавно погали гърбовете на двете прегърнати деца. После, доволна, се скри зад близките храсти. Тя повече никога нямаше да плаче.