Светлините угаснаха, музиката спря. Не предполагах, че седем хиляди души на едно място могат да пазят тишина, но всъщност се получи.
Мислех си, че сърцето ми ще затаи ритъма си заедно с дъха ми, но всъщност пулсът ми препускаше с хиляди километри в час.
Музикантите от оркестъра настроиха инструментите си.
Сълзи от радост потекоха по лицето ми в мига, в който нощта избухна в светлини, а Античния театър затанцува под многоцветните прожектори. Не бях очаквала да реагирам толкова емоционално, нито да виждам нещата толкова, толкова реално. Истината беше, че на два и половина метра пред мен стоеше жена, на която от години копнеех да приличам, която бе мой модел за подражание... И същата тази жена се усмихваше сега на публиката, докато пееше на един хвърлей разстояние.
Два часа и половина. Най-изумителното събитие в живота ми трая два часа и половина. И публиката, и музикантите се раздаваха от цялото си сърце. Не бях единствената, която се разплака - прословутата певица също го направи. И изпя песните си с чувството, което ние влагахме в аплодисментите си. 
Не ми пукаше, че ме вали и че вече подгизвам, нито, че до мен седи някаква жена, която се налива с бира от началото на концерта. Бях глуха за всичко, което ушите ми не искаха да чуят. Кой да знае, че имам способността да виждам само красотата на света, когато поискам...
Дори не се ядосах от факта, че двайсет минути седях права на убиващи ме обувки на токчета под дъжда в очакване на автограф, който не получих. Дори не си помислих, че влакът ми идва в три през нощта, а концертът е свършил в десет и половина. Всъщност, дори висенето на гарата с майка ми и леля ми в един през нощта, докато си пиех колата и четях списание БРАВО на една от масите в кафенето на пловдивската гара, беше приятно. Осветено от концерта, всичко ми се виждаше приятно.
Дори и стаята ми в момента... въпреки че мирише на лака за нокти, с който залепих плаката, който ми дадоха на входа, за стената.