Моят фен е Бари.
Бари Мос.
Бари е моят единствен фен.
Той разказва на всички за най-великата книга. Ха. Моята книга. За моята цигуларка и моята лимонена горчивина.
Бари е на 76, жена му Бени беше на 77. Заварих ги тук преди три години.
На 74 Бени изглеждаше чудовищно. Рядко излизаше от тях, а Бари бе на режим яко пиене, за да не я гледа, понеже Бени му отказвала секс от двадесет години.
Бари почваше от осем с първото отворено заведение и свършваше около… късно вечер. Пръскаше по двеста кинта на ден (без парите, които мушкаше в сутиените на рускините в Султана бар) и раздаваше напитки и храна на кой мине и замине.
Бари имаше много пари.
Бари имаше много приятели.
Всеки ходеше за пари при него. Така до следващата му сериозна криза преди година и половина, когато изперка от пиене и го сложиха един месец в усмирителна риза (ам... той е с торбичка вместо пикочен мехур и гледа на рака си като на пъпка от комар). Казва „Моята шит баг” ми е най-вярна. Никога не ме напуска.” Та влезе в лудницата с торбичката си и после мина на сух режим и на системното тровене с храна от Бени, която съхраняваше храна от 1992 и му я даваше да яде като на куче. Ама той избягваше да се храни у дома.
Ако питаш мен, Бени бе по-откачена от Бари, който беше с диагноза освен рак и тежък алкохолизъм, маниакална депресия. Никога не го бях виждала депресиран обаче. Само веднъж разплакан.
Та Бени реши, че ще го надживее и реши да го принуди да припише всичко на нея. Той приписал, за да я направи щастлива.
Бари остана със сметката си „лични” и скоро след като се пооправи, я подкара наново. Имаха, разбира се, огромните си пенсии, ама то няма покриване тоз харч.
По това време Бари среща една българка. Беше дошла в Писури за някакво проучване, синът ù пише сценарии за късометражни филми.
Бари се влюби. Менталният оргазъм от добрината и интелекта на тази жена го върнаха към живот. И когато тя си замина за Щатите, аз бях там да гледам и слушам.
Банковата сметка на Бари се изпразни. Така Бари и Бени посрещаха първата Коледа сами, у дома, а Бени ставаше все по-нетърпелива да погребе мъжа си и да вземе всичко. Деца не бе пожелала да има.
Странно нещо обаче е съдбата. Преди два месеца Бари ми се обади в полунощ и каза „Джорджина, жена ми умря.” Аз нещо почнах да сумтя, че това никак не е повод да ме буди. После изказах съболезнования. Обаждаше ми се по сто пъти на ден да ида да го видя. Понякога повече от сто. И отидох. На третия ден.
Бари, почти щастлив и много пиян, беше разхвърлил всичките чанти на жена си и ровеше за пари. Някаква дама от Лимасол беше дошла да си вземе килима, който им продала преди седмица и още не беше платен, а Бари беше успял вече да я назначи за секретарка и ù обясняваше как иска да купи магазина ù за екзотични килими. Всичко беше комично. Седнах и попитах за подробности. Бени починала от мозъчен кръвоизлив. „Няма значение, и без това щях да се развеждам. Добрина идва тая седмица и аз и тя ще живеем тук. Ти искаш ли да се преместиш да живееш при мен?” Не, казах, не искам нито да живея с теб, нито да работя за теб. Защо? Защото не те харесвам достатъчно.
Не е вярно. Аз го харесвам достатъчно, за да напиша това за него.
Той е умен човек. Изключителната му ерудиция и чувство за хумор го бяха направили нещо като местен гуру. Казах му да почне да се обажда на всички, които е поил и хранил години наред и да им иска помощ, докато прочетат завещанието на Бени. (Знам, че това завещание не предвижда Бари, понеже Бени е вярвала, че той ще се гътне пръв и знам, че едната им къща ще иде за чистачката им – един нисък, набит, мързелив лилипут от местен произход, която вече има няколко къщи.)
И той почна да се обажда да иска пари от всички. Никой не му даде. После никой не му вдигаше. Казах му, че никой не вдига и той плака. Аз го хранех в устата, понеже ръцете му трепереха от пиенето и той гълташе супата със сълзите си.
После разчиствах вещите, които жена му бе натрупала с милиони дни (имаше даже стари обелки от масло, които пазеше незнайно защо, а във фризера намерих месо с изтекъл срок на годност преди пет години). Тогава намерих в една книга пари. Имаше 300 евро, скрити. Дадох му парите. Той ми даде 40 евро обратно и ми каза, че никой не би му ги дал, всеки би си ги прибрал. Разказа на всички колко съм честна. После намерихме пари в други книги. Намерихме и други неща... Не е предполагала да се поприкрие малко...
Комшиите му купуваха пиене и някак го държаха в транс, докато прибират я лаптоп, я уредби и Бари се чудеше къде са му стиковете за голф. Никой не крадеше от книгите му обаче, макар че бяха много ценни и стари издания.
Той неуморно се опитваше да продаде обеци, бижута и каквото там беше намерил, лазейки из къщата.
Неуспешно.
Взеха и другите килими.
И колата изчезна.
Оказа се, че дамата, която бе му продала килима си, осребрила двата чека (2800 и 1600 евро), понеже били на нейно име и килимът се водеше неплатен. Казах му да заведе дело. И той заведе, ама няма пари за адвокат.
Не отиде на погребението на жена си, не отиде и на обяда след това (аз миех чиниите на този обяд и гледах как се тъпчат като свини). Всички казваха „Баси гадното копеле!”. Не отиде, защото „Аз просто не я обичах, живеехме под един покрив, тя ми взе всичко, надявайки се да пукна преди нея. И освен това аз нямах пари да платя погребението и обяда. Какво да правя там?” Дали е прав, не знам, но някак го разбирам…
Всъщност прав е. И има смелост да каже истината.
Ще кажеш, ама това са 50 години брак, бе. Е, и? Те не се обичаха, не ходеха никъде заедно. Той беше наивно преоткрил любовта в лицето на обикновена жена, но пък това му даде сили да живее. Не искаше и не иска да е лицемер. Брутално!
Обаче дойде на презентацията на книгата ми седмица след погребението. Всички намериха постъпката му за скандална. „И има наглостта да се появи, след като не погреба жена си?”
В костюма за погребението.
Без чорапи, не можал да си намери.
Казах му да се държи прилично. Май след като му казах, че микрофонът не е за него, се успокои. Стана ми съвестно. Знам, че щеше да им изрецитира любимите си моменти от книгата и да им каже колко съм талантлива. И все пак аз отблъснах тази… реклама.
Неговата любима българка дойде преди седмица. Дойде обаче само за кратко. Тя не го обича като мъж, но обича акъла му и страхотното му чувство за хумор, което е разбираемо. Отидох да ги видя. Седнах на дивана. Той беше щастлив. Тя му пусна любимата му песен „You make me feel so young”. Синатра е бил кучи син, но е изпял душата на милиони хора.
Той запя, гледайки ме в очите и тя запя с него. Навън валеше порой. Има усещания, които не можеш да сложиш в думи. Беше като ходенето към колата след погребение на свиден човек и тъкмо да се пръсне сърцето ти, намираш изоставено в количка бебе. Не знам дали ме разбираш какво казвам.
А покоят навън отмиваше цялата кал на това проклето място.
Когато песента свърши, той ми каза „Всеки, който ти каже, че не умееш да пишеш, е чикиджия. Вярвай в мен. Аз съм твоят фен. И все пак страница седма ми е любимата.”
Разсмях се. „Бари, от хаповете ти е.”
Тръгнах след минутка и плаках през целия път.
Животът на Бари е пример само за едно: той е живял както намери за добре, без да наранява никого, всеки избор е бил негов избор и сега с достойнство, в черен костюм без чорапи, черпи резултата от тези решения. Единственият епитет, който не мога да употребя за него е „жалък”.
Ако си представим живота като Титаник, то Бари би посрещал напиращата вода с огромен Джак в ръка и пура в устата и би викнал към небето „Fuck off, you cunt! Let me finish my Jack!”. Може и по анцуг и пантофи без чорапи със стария зелен пуловер. То толкоз му остана, след като го пребиха пред Султана бар и му взеха и телефона, и дрехите.
© Гергана Дечева Все права защищены