И крачи той голям, дори и страшен. Кърви влачи там по окървавения път. Мнозина бяха минали преди него. Върби плачеха, свиреха тъжна песен. Трева хлипаше, свила се под снега. На небето нямаше слънце. В този ден не грееше. И скърцаха тежки обуща под бялата настилка. Направената стъпка се запълваше с кръв. Готова да успокои жаждата на някое куче. Земя, забравена от Бога. Всички искаха месо. Смръщи вежди и викна "Мъжка душа на дявола дайте, но сърцето оставете! Органи дайте на Чикатило, но сърцето оставете! Ръце при Бог пратете, но сърцето оставете! Глава зарийте в гъста почва глинена, но сърцето оставете! Оставете! Пчели, аромат човешки изсмучете, но сърцето на мира оставете! Него дайте на жената! По-страшна и от Сатаната!" Въздъхна. Своя приют скоро... своя приют скоро ще намери. Малък спретнат дом. Стените – черни, подът – черен, таванът – черен. Мебели? Такива нямаше.Понякога носи усещане за самота, но само понякога... А съседите... те бяха добри. Гледаха те постоянно... промъкваха се ...