На път за застрахователната компания отбих да налея бензин. Докато плащах, видях в кафенето Боби – моя съученик. Остарял ми се стори и се уплаших, че това се е случило и с мен. Зад касиерката имаше огледало. Грозно огледало.
Махнах с ръка на Боби, той ме видя, доближих се.
– Да те почерпя ли едно кафе? – попита.
Съгласих се. Не бързам. Но не му позволих да черпи. Нямаше вид на човек, който може да си го позволи.
– Защо си остарял толкова много? – питам го. Не бива така. Ще ни вземат за старци. Никой не бива да узнае, че сме връстници. Затова го гледам по-уважително, отколкото подобава за съученик, с който сме ритали шишарките в училищния двор през голямото междучасие.
– Не съм остарял – вика. – Още по-малко – много. Просто годините си казват своето.
Годините не могат да говорят, та да си казват своето. И затова никой не ги слуша какво мълчат: мълчаливите съществуват само за себе си.
Казвам му го. А той настоява:
– Не е то баш тъй, ама... Щом казваш. – Загледа ме. И се усмихна: – А ти з ...