Той просто стоеше на ръба и гледаше земята под краката си. Беше близко края, само на няколко сантиметра от него. Въпросите в главата му затрудняваха дори и дишането му. Под него беше безкрайния край, пропастта решаваща дали той ще живее или не. Не беше готов да скочи, не беше готов и да продължи да живее, беше на ръба.
Сутрин е, той е в удобното си легло и гледа празно тавана. Отново беше понеделник. Рутинните действия бяха до болка му познати, а той просто беше привикнал с тях и не му правеше впечатление. Животът му беше като една задача, да отиде на работа и да преживее и този ден. И така ден след ден.
- Виктор, не забравяй, че тази вечер сме поканени на вечеря в сестра ми. – провика се приятелката му през другата стая докато той се обличаше. Костюма, врътовръзката, куфарчето. Думите й буквално минаха през ушите му и не оставиха абсолютно никаква следа.
Както всеки друг ден, той целуна Мая и излезе от малкия им апартамент. Предимството да живееш в центъра на града беше това, че стига ...