Всеки човек е една частичка от безкрайната Вселена. Всеки живот е един миг от Вечността. Някои изживяват този миг с отворени очи, а други в сън. Понякога обаче съдбата се намесва, за да събуди заспалите, да ги изтръгне от монотонния живот, за да се научат да обичат, да бъдат щастливи, да се усмихват...
Аня стоеше до отворения прозорец и наблюдаваше небето. То бе тежко и набъбнало. Приличаше на бременно и всеки момент от утробата му щеше да се изсипе дъжд. Някои хора свързваха дъжда с тъга и сълзи, а тя отдавна бе престанала да му отдава значение. В последните години в душата ѝ валеше непрекъснато, сякаш живееше под голям мусонен облак.
Животът ѝ се бе превърнал в един нескончаем моноспектакъл. Лягаше си сама и се събуждаше сама. Разговаряше и спореше със себе си. Самотата бе прилепнала, като гумена ръкавица върху нея. Идването на пандемията, непрекъснатите карантини, ограниченото контактуване с хора, я бе превърнала в антисоциално същество. Затворена в себе си, като ембрион, все по-мал ...