На върха съм.
Под мен няма долини, няма пасища, треви и селца.
Няма сняг. И хора няма.
Има само вятър. Камънаци. Глас: провлачен, дълбок и зловещ. Иде отнякъде, прилича на вой. Стори ми се, че гласът е женски.
Видях я. Беше черна. И гласът ѝ беше черен.
Дървото също.
– И защо ми пееш, птицо? Ти си кацнала там, на онова криво дърво, не ти е студено, кокориш се и пееш. Какво пееш? – Така казах. Всъщност исках да бъда по-груб.
– Пея на теб – изграчи.
– И защо?
– Защото си на върха.
– Това ли е? Затова ли ми пееш? Точно за това?
Задуха по-силно. ...