Какво е най-лошото, което може да ти се случи?

         Да умреш? Едва ли – особено ако вярваш в задгробния живот.

         Да легнеш обездвижен на легло? Това определено е много лошо положение. Но виж, има трансплантации, има операции, има експериментални лекарства, има дори смърт, а за жалост, някои хора се хващат за това, вместо да използват въображението си, да се пренесат в друг свят и да го разкажат на останалите под формата на книга.

         Да умрат близките ти? Едва ли ще погледнеш положително на това... но времето ще те накара да забравиш или поне да опиташ. Времето ще ти помогне да намериш нещо, с което да се занимаваш, нещо, с което да се почувстваш пълноценен и да пренебрегнеш болката. Няма значение дали това ще бъде нова любов, нов приятел или нова благотворителна организация – цел в живота винаги може да се намери.

         По-лошо от тези неща е да си мъртъв отвътре и да знаеш, че умираш и отвън. По-лошо от това е да нямаш надежда. По-лошо от това е тази надежда да припламва всеки път, само и само отново да бъде разбита на парчета. По-лошо от това е това, което не си видял. Това, което не очакваш. Това, което е неизвестно. А по-лошо от него е известното, което не можеш да промениш, защото повярвайте ми, има един куп неща, които искам да променя, но не мога. „Можеш!“, би рекъл някой, някой от отминалото време. Някой който беше живял само няколко дни преди всичко да започне. Да, може и да можех преди, но сега не мога. Не мога да изтрия от историята на света Третата световна война, нито да залича падналата ядрена глава, сложила края ѝ. Не мога да залича пораженията, които остави по лицето на Земята. Не мога да изчистя въздуха или водата. Не мога да върна отнетите животи. Не мога да помогна на никого, защото почти никой не е останал. Та, аз дори не мога да дишам без проклетото парче плат на лицето ми, а да не говоря, че дори и с него пак усещам как дробовете ми се пълнят с фините частици прах, летящи наоколо. Не мога да гледам, без очила, покриващи очите ми изцяло. Дори и с тях, пак не виждам повече от крачка пред мен. Не мога да пия водата, която пада от небето или тази, която тече из земята, а за жалост, от бутилираната вода не е останало много. Не мога и да си изкарам онзи текст от главата[1]. Не помня дали се споменаваше името на жената. Помня само, че тя предрече всичко това. Всичко случило се. Предрече „съвместното“ съжителство, имиграцията, затишието преди бурята, насилието по телевизията, насилието по улиците, насилието за удоволствие. Равнодушието, моралната разруха, взаимното ни унищожение... Предрече третата световна война и това, че всички предишни ще са само детска игра. Предрече ядрената глава, която отнесе половината свят и предрече, че ще останат малко оцелели. Предрече, че три континента ще бъдат замърсени... По принцип не вярвам на такива неща и винаги ги оставям на заден план, но когато съм един от тези оцелели и съм на един от замърсените континенти няма как да игнорирам гласчето в главата ми, което ми припява „Казах ли ти.“ на заден фон. Остана само едно от нещата, които е предрекла и не се е сбъднало още, но то е въпрос само на време. Краят ще дойде, а това че е предречен, вече е без значение. Няма възможност за връщане назад. Няма какво да се направи. Огромни масиви от почва са унищожени. Транспорта е безполезен и остава само ходенето на крак, защото радиацията е пропита с метала, но дори и на крак няма как да избягаш от огромния радиационен фонд. Ще бъдеш облъчен и това е. Последният шанс, който бих могъл да измисля е да намеря нещо движещо се, да се отправя към столицата и да се надявам онзи център по радиобиология и радиационна защита да има нещо оцеляло в себе си. В най-добрият случай, ще намеря оцелял костюм и маска; ще намеря 2-3 сменяеми филтъра; нещо, с което да си смъкна натрупалия се радиационен фонд и да се отправя към едно от чистите места. Надявам се цялото пророчество да е вярно, защото, ако няма чисто място то няма да има и надежда, а единственото, което ме крепи сега е, това че може и да успея да оцелея някак. Има шанс центъра да е претършуван от някой друг оцелял, но на какво друго мога да разчитам? Така и така нямам друг избор. Мога поне да се опитам да оцелея до утре и да дам най-доброто от себе си, а дали това ще стане – никой не може да каже... За жалост, едва ли ще има и кой да разкаже...

[1] Става въпрос за сп. Божия любов 58, стр. 28. името на жената не е споменато.