17 янв. 2010 г., 14:58
8 мин за четене
Маруся се оглеждаше в огледалото и благодареше на Бога, че при толкова сътресения в живота й, съдбата все пак беше благосклонна към нея. Естествено, че изминалите години не можеха да не оставят отпечатъци върху лицето й, но те бяха нищо в сравнение с душевните терзания, които все пак успяваше да преодолява. Доволна от това, което видя в огледалото, реши да се поразходи, но къде? Сети се, че нейна колежка от студентските години лежи в болницата с не дотам изяснена диагноза и все отлагаше свиждането, поради емоционални съображения. Но този път щеше да го направи. Чувстваше се сравнително стабилна и прецени, че сега би могла да й бъде подкрепа, да направи нещо добро за нея. Взе лакомства, грабна един сувенир – часовник, искаше да й каже, че времето в болничната стая вече е изтекло и е време да се прибира в семейството и при приятелите. Спря на паркинга пред болницата и обладана от мислите си, точно пред входа на болницата чу глас да казва:
- Мога ли да видя часовника?
Изненадана, Маруся с ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация