НАЙ-НОВИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА
ИВАНКА ОТ КЛОНДАЙК
Беше лято. Горещо лято. Време за плаж и почивка.
Посолството на Зелени нос беше почти празно. Целият персонал, начело с Посланика, бяха заминали. Едни в Африка, други в Европа, а трети накъдето им видят очите.
До обяд Иванка се излежаваше край басейна, а след обяд ходеше по магазините, които в този отпускарски сезон бяха полупразни. Продавачките пиеха кафе и пушеха цигари пред магазините и даже не си правеха труда да влязат вътре с редките клиенти. Питаха ги какво търсят и стандартният отговор беше „няма”.
В посолството днес нямаше жива душа. Иванка лежа в шезлонга край басейна по монокини. Къпа се, яде сочни праскови от Сливен, взе да чете в-к „Уикенд”, но бързо го захвърли. Даже на нея бяха омръзнали пошлостите на жълтата преса. Към обяд се прибра в малкото апартаментче. Спусна щорите. Хвърли банския костюм на стола в спалнята и влезе да си вземе един душ. След душа реши да се изтегне в джакузито и релаксира след „тежкия”ден. Беше се унесла в мислите си, когато вратата на банята се отвори и на прага застана шофьорът на посолството.
Посолството беше малко. Нямаше много персонал и всички служители изпълняваха по няколко дейности. Понякога несъвместими. Шофьорът беше и домакин-закупчик, и често Иванка го придружаваше, когато пазаруваха за някое специално мероприятие. Той беше млад черен мъж, на около 25 години. Много висок и хърбав. Сигурно с мокри дрехи тежеше не повече от петдесет килограма. Освен португалски, знаеше двадесетина английски думи и затова мълчеше като пукел. Рядко се усмихваше и още по-рядко контактуваше с хората от посолството, с изключение на Посланика, с когото бяха спортували заедно. Невзрачно същество, на което никой не обръщаше внимание. Наричаха го просто Джек и толкова.
В момента, в който той застана на прага на Иванкината баня, тя беше шокирана не само от факта, че той си беше позволил да влезе, без даже да почука, но и от гледката, която се откри пред очите ù. Той стоеше на прага гол и наблюдаваше нейната реакция. Ваня беше ококорила очи и онемяла от изненада. Опитът ù да издаде звук се провали напълно. Гласните ù струни бяха парализирани. Гърлото ù се беше свило като топка, а сърцето утроило ритъма си. Не чувстваше ни ръцете, ни краката си. Лежеше в джакузито като мраморна статуя, полупокрита със зеленикава пяна. И двамата се гледаха без звук, без реагиране. Ваня беше зашеметена от гледката. Такава мъжественост не само не беше виждала, но не беше и сънувала. Силно възбуден, огромен, той стоеше пред нея и чакаше нейната реакция. Иванка не беше в състояние да реагира по никакъв начин. Тя просто се беше вкаменила. В погледа ù се четеше изненада, възхищение и малко страх.
Изненада от появяването му, възхищение от гледката и страх от последствията.
Иванка отдавна не беше неопитното момиче от времето на Гошо улавия, беше имала много мъже, беше допълнила познанията си за мъжете и от разкази на приятелки, но това, което се откриваше пред собствените ù очи, граничеше с нереалното. Този огромен меч, който се готвеше да я прониже, в това тя за секунда не се съмняваше, беше нещо невиждано и невъобразимо.
Джек бавно се приближи до джакузито и също така бавно и внимателно влезе в него, без да я докосне. Седна срещу нея, протегна ръка и я привлече върху себе си. Ваня беше напълно парализирана и не можеше да реагира. Просто се беше оставила в негови ръце.
Пет дни те не напуснаха апартаменчето, само той излизаше за половин-един час, за да донесе малко храна и много плодове и отново се отдаваха на спонтанно избухалите желания.
Следствие двете раждания и възрастта ù, формите на Иванка бяха доста закръглени, но с гимнастика тя се поддържаше и тялото ù беше стегнато. Той боготвореше щедрата ù гръд и показа невиждани любовни умения. Беше човекът-оркестър. От нежните звуци на цигулките и плътните тонове на духовите инструменти, до тревожния тътен на тимпаните, всичко, с което един симфоничен оркестър беше способен да изрази чувствата на гениалния композитор, влизаше в репертоара на Джек. На телефоните не отговаряха, джиесемите бяха изключени, щорите плътно спуснати, а вратите заключени. Пълна изолация от света.
След петия ден, лека-полека служителите започнаха да се връщат от отпуск. Дните станаха неудобни за срещи. Останаха нощите и те ги използваха до дъно. Иванка беше щастлива и горда. Щастлива, защото изпитваше удоволствия, неизпитвани до сега, и горда, че не беше посрамила бялата жена. Беше се показала като достоен партньор на този изключителен мъж.
В края на август се прибра и Посланика. Естествено той поиска да възобновят срещите с Ваня. Когато за втори път намери вратата на апартамента ù заключена, той разбра за какво ставаше въпрос и го реши веднага. В петък той извика Иванка в кабинета си, благодари ù за сътрудничеството през изминалите месеци, даде ù чек с последното възнаграждение и премия за допълнителни услуги. От понеделник Посолството на Зелени нос нямаше нужда от нейните услуги. Краят на една епоха беше настъпил. Още в неделя Иванка си прибра багажа, извика едно такси, шофьорът на посолството беше служебно ангажиран, и тръгна към дома си.
В понеделник взе колата и тръгна за село. Имаше нужда от почивка и време на спокойствие да събере мислите си, и да начертае плановете за бъдещето.
Скитайки по улиците на селото, два-три пъти срещна Гошо лудия, който ù правеше знаци да се срещнат при изоставената воденица, край селото, но тя се направи, че не забелязва и го отмина като пътен знак. И неговото време беше изтекло.
През деня ходеше по приятелки из селото, или помагаше на майка си, която вече беше доста остаряла, та нямаше сили да се грижи за двора и стоката. А вечер седеше пред телевизора и гледаше тъпи турски сериали или вулгарните предавания на дебелия. Единствено удоволствие изпитваше от концерите на силиконовите фолк певици. Чалгата беше музика, която ù допадаше. Така без емоции и сътресения изминаха две седмици. Време беше да се прибере в София и помисли за бъдещето. Трябваше ù работа и пари, най-вече последното. В петък се сбогува със своите, качи се на колата и се прибра. Събота и неделя щеше да сложи ред в къщата, и най-вече в мислите си, да направи баланс и начертае в общи линии бъдещето. А в понеделник, нова седмица, нов късмет!
Месец септември. Ден понеделник. Час десет и тридесет. Иванка взима телефона и провежда няколко безрезултатни разговора. Всички са много заети, много се извиняват, да се обади след няколко дни. Дон Педрео също го няма. Бил из страната с делегация. Ясно! Трябва да смени тактиката. Последният чек не е осребрен, така че пари засега има. Ще отиде на фризьор и при козметичката си, ще си накупи 1-2 нови тоалета и ще посети няколко елитни заведения. Сама без кавалер и без приятелка. Един вид демонстрация на независимост и осигуреност. Иванка не е вчерашна. Не е расла в саксия и не са я поливали с белина.
Седеше във Виенската сладкарница на японския, когато влезе мъж на видима възраст около петдесетте. Ръст среден, коси силно прошарени по слепоочията. Облечен спортно, но небрежно елегантно. Не с много скъпи, маркови дрехи, но с много вкус. Седна точно срещу Ваня, поръча си кафе и Сахер торта, която тук правеха по оригиналната виенска рецепта. Извади някаква папка и заби нос в нея. Иванка отбеляза присъствието му, но веднага го забрави. Обектът не беше интересен. Вероятно чужденец, дошъл в командировка и който след 2-3 дни щеше да отлети при дебелата си жена и децата си. След малко в уютната сладкарница се появи консулът на Тайланд, с когото се познаваха добре. Станимир веднага я видя, махна ù приятелски и седна до чужденеца. Двамата се здрависаха и поведоха оживен разговор. Ваня не чуваше разговора, но виждаше запалените ръкомахания на консула. Явно разговаряха на език, който и двамата владееха перфектно. Това можеше да бъде само български, помисли Ваня и не грешеше. Значи човекът с папката не беше никакъв чужденец, а чист българин.
Иванка извика сервитьорката, поиска сметката. Плати, оставяйки богат бакшиш и стана. Минавайки покрай масата на консула, му се усмихна и махна за довиждане. Стенли стана, стисна ù ръката, гледайки я с похотливата си мазна усмивка, и я представи на непознатия. Г-н Антонов бил бивш спортен журналист, който сега се подвизавал като импресарио.
Ваня промълви едно приятно ми е, извини се, че има важна среща и тръгна към паркинга, където я чакаше колата ù.
След няколко дни Иванка отново седеше на чашка кафе в сладкарницата на японския, когато почуства нечие присъствие до нея. Стресната вдигна глава и видя усмихнатото лице на журналиста. Той я гледаше с благия си поглед и едва забележимо се усмихваше. Поиска разрешение да седне, поръча си кафе, след като беше попитал дали Ваня иска нещо и тя отказа. С няколко баналности изчака сервитьорката да донесе кафето му и едва тогава атакува директно.
Знаел от Станимир, че тя търси работа. Какво ли не знаеше този дипломат-палячо, който си завираше големия нос навсякъде. Правейки се на шут, този хитрец разполагаше с информации, за които биха завидели много разузнавателни служби.
За своята импресарска дейност имал нужда от асистентка, с качествата на Ваня. Подробна информация за тези качества получил от консула. До сега ползвал услугите на племенничката си, но тя се омъжила, имала бебе и вече не можела да работи. Трябвало му разтропана секретарка, която да приема телефонните разговори, когато е извън офиса, да му урежда срещи с клиенти на агенцията и т.н. Това „и така нататък” не ù хареса много и тя директно го запита дали трябва да спи с него. В първия момент той изглеждаше искрено шокиран. След това се засмя тихичко и я попита толкова ли изглежда жалък, та да търси жена под прикритие на асистентка. Сега беше ред на Ваня да изпита неудобство. Той беше искрен и явно малко или много комплексиран на тази тема. Тя се извини за толкова прямия въпрос, с обяснението, че това е обичайна практика в шоубизнеса. Можеше да му цитира десетки случаи, когато напомпани със силикон блондинки скачаха от кревата директно на сцената, правеха кратка кариера и отново се връщаха в някой не толкова моден креват. Телевизионните канали излъчваха техните креватни арии непрекъснато, да не говорим за жълтата преса, която занимаваше читателите си не само с „меценатите” на тези „богини на чалга изкуството”, но и креватните им приключения, между копринените чаршафи на различни „бизнесмени”. Практически бяха скъпо платени държанки, които благодарение на висококачествената „хайфи” техника и плейбека , смееха да си отварят човките. Естествено голяма част от тях ги затваряха твърде скоро и се насочваха към „футболна кариера”.
Антонов я увери, че става въпрос за сериозна импресарска дейност и предложи да опитат един месец. След този изпитателен и за двамата период, щяха да уточнят условията на сътрудничеството им. Предложението беше прието и на следващия ден Иванка от Клондайк, започна кариерата си като асистентка на импресарио в шоубизнеса.
Есента беше пристигнала с красивата си, многоцветна премяна. По паркове и градини и в дворовете на крайградските баровски квартали, златиста шума покриваше довчера зеления килим на моравата. Високо в небето, осеяно от посивели, тук-там, облачета, прелетни птици се носеха на юг. Стройните им ветрилообразни редици не бяха нарушавани даже от есенния вятър, който на земята метеше тихичко алеите и малките улички около Докторската градина. По земята се търкаляха лъскави диви кестени и зелените им обвивки. Децата от близката детска градина се радваха на последните топли дни и шумно радваха старците, насядали на припек. Елегантна, позастаряла дама разхождаше кученцето си, което я дърпаше към излегналия се до пейката огромен дог. Приятен аромат на кафе се носеше от близкото бистро, където седнали на сладки приказки пенсионери бистреха световната политика. Чуваха се не само имената на българските лидери, но и тези на САЩ, Русия и Европа. И особено на френския Президент, който шокираше света ту с шумните си разводи и пикантни женитби, ту с екстрадирането на родни и комшийски цигани, наричани „роми”. Често пъти мухабетът преминаваше в шумен спор, даже в кавга, но страстите скоро утихваха и старата гвардия тръгваше към дома за обичайната следобедна дрямка.
Иванка от Клондайк седнала в удобното кожено кресло, звънеше по телефона, пишеше на компютъра, класираше безбройните листове хартия в разноцветни папки. След няколко дни завършваше пробният период в импресарската агенция. Нито тя, нито Антонов не намекваха за по-нататъшното им сътрудничество. И двамата очакваха другият да поеме инициативата, редно беше той да проговори пръв. Но той мълчеше. Ще чакам, си каза Ваня и вдигна телефона, който упорито звънеше. На телефона беше шефът. (следва)
© Крикор Асланян Все права защищены