АлисънРейн
184 157
29 июн. 2022 г., 06:40

Най-трудната задача: да пишеш сам себе си 

  Проза
602 2 6
3 мин за четене

Когато февруарският мраз ме посреща с безсъние, разхвърляни мисли и куп въпроси като "Къде се продават хора все още годни за прегръщане?", Теодора Сукарева-Теа

 

Пътят ми беше като на всички останали (разбит, окалян, на места с бездънни ями).

Мислите ми отново препускат към дебрите на безцветното ми, безцелно, дъждовно съществуване.

Бях писала някъде, някога, че само, когато вали, само тогава мога да плача. И докато другите ръмяха - аз плачех, и бях ураган, който помиташе всичко по пътя си. Затова и наричам себе си Рейн.

Разбира се имах и своите слънчеви мигове, с които неминуемо всеки един, който се захванеше с не леката задача да ме прочете се сблъскваше.

От глава до пети – Търсеща.

 

Понякога крилете ми се уморяваха от търсене на пътища. Тогава се затварях в себе си, ставах малка, ранима и мълчалива, губех следите си, себе си, и потъвайки в най - тъмното на тъмнината ми се разграждах на милиарди съставни части и се разпилявах из хаоса на собственото си съществуване. Това бяха моментите, в които балансът ми се нарушаваше; мислите ми започваха да се бунтуват, да се надпреварват... Моменти, в които всичко се преобръщаше и губеше светлината си.

Бях заключена в оковите на собственото си невъзможно отсъствие.

Отсъствие изпълнено с безкрайно много липси...

Липси невъзможни за запълване...

 

Февруари е месец, в който усещанията са страшно изострени.

Чувстваш се на ръба на лудостта и се стремиш да удавиш това в себе си с водка, бира за разредител, и отвреме на време текила.

На гарата на самотата, на още по - самотна пейка стоиш ти, читателю, а неотлъчно до теб са твоите Ангел и Дявол. Ангелът се стремеше да преглъща сълзите ти с целувки, докато Дяволът всячески се опитваше да хвърли сенките си върху крехките стръкчета на щастието, които се опитваха да устоят на времето, пространството и всички природни стихии.

Сенки, които ту се разнасяха като облаци, понесени от повея на февруарския вятър, ту се струпваха като огромна, черна празнина, която раздробяваше на милиарди атоми и се пръсваше из Вселената.

Усещането беше сякаш някой е отворил Кутията на Пандора.

Стенания, вопли и нечовешки вой се чуваха наоколо, и сякаш всички злини на света бяха излезли. Завистта, Жестокостта, Гневът, Омразата, Гладът, Бедността, Болката, Болестта, Старостта и Смъртта изместваха всичко онова, което запазваше човешкото в нас, и препречвайки Надеждата за спасението не само на човечеството, ами и нашето собствено, се настаняваха най - безцеремонно убивайки, и последния лъч светлина...

Утрините бяха с главоболие, нощите безпаметни, а в малките часове, в които бях в едно със себе си душата ми жадуваше прегръщане. Но не с кой да е.

Прегръщаше ми се някой, който можеше да понесе силата на разбитото ми Аз и да остане сключен в нежността на прегръдките ми.

Без страх. Без съмнение. Без колебание.

Някой, който щеше да понесе и виковете, и тишината ми. Смехът и сълзите ми. Спокойствието и агресията ми. Мен.

Прегръща ми се...

 

Ваша,

Пътуващата рошла

© Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Хареса ми пътуващата рошла. 😊
  • Много благодаря за думите, Галя. Тъгата е отражение на искреното и задълбоченото. Още веднъж Благодаря 🌷
  • Много си талантлива, Алисън! Пишеш искрено и задълбочено!
    Малко е тъжничко, но задълбочеността допуска в съдържанието си и тъгата... Който обича да мисли, често изпитва и тъга. Всичко това, прави разказа ти жив и истински!
  • Много е трудно, Тони, да се съхрани емоцията. Особено, когато прелива. Определено е безнадеждност, лутане и търсене. Най - вече към себе си. Определено най - тежкото падане е това от високо.. Поздрави от мен🌷

    Благодаря, Петър 😊
  • Прекрасно написано,... но не трябва да се губи вяра в бъдещето
  • Прекрасно пишеш за себе си, Алисън. Дори да е трудно, успяваш да съхраниш емоцията. Не съм отдавна тук. Тази безнадеждност не ми е чужда. При мен е друго - преди няколко години имах пълна хармония в живота. Не знам как звучи, но така се усещах - пълна, удоволетворена. Имаше грудни моменти, но когато имаш огромна подкрепа, всичко се решава лесно, а несгодите преминават и не боли толкова. След това изгубех тази опора...И после като дойде този февруари, се почувствах съвсем разбита, на порчета, които нямаше кой да сглоби и помогне. Най-тежко е да паднеш от високо. Но трябва да се държим, защото друг изход няма!
Предложения
: ??:??