- И къде ги изтърсихте?
- Отпред, пред портата. Ама много се разпиляха. Няма да можеш да влезеш.
- Нищо. Ще ги оправя.
И затворих телефона. Обадиха се от градчето. Оня ден бях там. Събаряха на центъра две къщи за разширение на площада. Тухлите бяха хубави и им викам.
-Изпратете един камион на моята колиба. Такива единички почти не могат да се намерят.
Та затова се обаждат. Закарали тухлите.
Пристигам на ранчото. Отпред купища тухли. Шофьорът ги изтърсил без да се замисли. Отваря ми се бая работа. А барем доде е гореща колата да прескоча да ги платя и като се върна да започна да ги подреждам. Има няма, няколко километра. А да платя, а да си побъбрим, а да обърнем по едно кафе, а да купя, и туй онуй и то се изнизало бая време. Следобеда се изнизал.
Връщам се.
Чудо! Тухлите събрани, подредени. До вратата на сянка, насядали няколко дечица. Дребосъци! Най-голямото, я има, я няма десет годинки. Най-мъничкото сигурно е в първи клас. Тръгвам към тях. Стават. Мълчат. Ръцете им мръсни. Дрехите о ...