Бяха две малки сребристи рибки. Гонеха се, криеха се във водораслите... Играеха. Тихо, светло и спокойно беше морското дъно. Но... Нещо огромно закри светлината. Наруши тишината...
Уплашени, малките рибки се скриха, а нещото, което се спускаше отгоре, най- после опря дъното и спря. Не беше живо същество - рибките веднага го разбраха. Водата се избистри и те любопитно го приближиха. Плахо го докоснаха с опашки веднаж. После пак и пак. Какво ли е това?
- Ей, вие, малките, мислите ли, че усещам нещо?
Какъв глас само... Моментално се скриха рибките - стреснати и уплашени до смърт.
- Не се плашете, де. Аз съм само една стара, желязна котва. С вашия цвят бях на младини, но сега... О, сега на себе си не приличам. Радвам се на срещата ни. Знаете ли колко вода ме е посрещала и колко бури съм видяла аз - котвата? Спасявала съм кораба и хората в него съм спасявала. Като ви гледам, радвам ви се. На цвета ви се радвам и на това, че сте живи, подвижни, безгрижни, се радвам. А аз? Какво? Остава за ме ...