Намигване

Казват, че женското сърце крие много тайни. Аз пък ще ви кажа, че мъжкото крие не по-малко тайни.

Преди доста лета, когато рокендролът беше на средна възраст, работех в системата на народната милиция. Каква хубава дума, с какъв прекрасен корен… но да оставим разбора и значението на филолози и семантици!

Непрекъснато давахме дежурства, не достигаха и тогава хора. Почти всяка вечер  носехме дежурство, обикаляхме с ладата града, покрайнините му, като се опитвахме да вдъхнем спокойствие и сигурност в гражданите.

Беше топла и ароматна, с ухание на люляк, априлска вечер. Движехме се по традиционния си маршрут, карайки бавно, като по този начин  респектирахме онези, които биха искали да сторят зло. Едно време милицията не си поплюваше…Минавахме край парк в края на града. Наблюдавахме и парковете, защото понякога се чупеха  пейки или осветителни тела от недобросъвестни младежи. Навътре, сред дърветата, забелязахме спрял автомобил  с изгасени фарове. Попадали сме много пъти на такива младежи, които най-често се натискаха на задната седалка. Сигурно беше пак така, но бяхме длъжни да проверим. Спряхме колата наблизо, казах на колегата да стои, а аз ще отида да видя кой е там. Приближих се и осветих автомобила, за да видя номера. Беше с тукашна регистрация.  Ясно ми беше, че, ако има някой, то той ще е на задната седалка. Приближих се внимателно, осветявайки с прожекторчето запотените стъкла.

След малко задното стъкло се спусна и осветих двама души. Мъжът, който примигваше бързо-бързо от светлината, беше на около 35 години, а до него, навела глава, закрила лице, седеше жена с дълги коси и къса пола.

“Старшина Иванов!” - представих се аз. “Гражданино, документите за проверка – паспорт, шофьорска книжка, моля!” - казах му.

Проверих документите, всичко беше наред. Мъжът беше от града, женен, с две деца. “Какво правите тука?” - попитах го. “Ми….говорим си, другарю старшина…” - отвърна ми той.

Поисках документите на жената. Тя беше на 28 години и също от града. Прочетох името, прочетох адреса – сториха ми се много познати. За да се уверя в подозренията си, ù казах да излезе от колата и осветих лицето ù...

Мдааа – съседката от другия вход, мъжът ù беше на работа в чужбина. Тя пък се разтрепери като лист, ама стиска зъби и мълчи. Деликатно ù казах да влиза вътре и да си вървят. Каква вина има жената, оставил я мъжът ù заради тая пуста чужбина. Две години трудно се издържа без мъж, а пък и без жена, нали така.

На колегата спестих истината, рекох му, че момче и момиче са се усамотили за малко.

По-късно, когато се срещахме със съседката, тя ме поглеждаше хитро, а пък аз ù намигвах с лявото око. Ако ме попитате защо с лявото, не мога да дам разумен отговор. По-лесно ми е да мигам с него, знам ли! Тайната за среднощната среща си остана между нас двамата. Така де, човек може да води “нощни разговори” където си поиска и с когото и да е…