Наркоман по таван

Алегорични стенания пропиваха цялото му същество. Стенания на цигулка, чело, орган... Мисълта е бедна скитница пред гениалността на изкуството,  сковаващо духа му сега, чак до всеки изминал момент на мехури спомен. Ще пребъде зависимостта, а знанието му в тоя утопичен миг нямаше вече никакво значение. Опитът губеше своя досегашен смисъл. Нирваната бе такава, че за да я намериш, трябваше да изгубиш всичко, почти до степен да изгубиш себе си на мазилки разсъдък. И все пак чувството му беше някак познато, като при отпускането преди дълбок сън.

Нямаше следи, нито протриващ звук. Музиката продължаваше да върви. Радиочестота не бе смутена - звучеше класически. Само миризмата, наподобяваща му тази от сцена на илюционист, бе замъглила ококорените му сетива, а отброяващи капчуци кръв, като от в пясъчек часовник, успяха да го свестят, прекарвайки го през автохипнозата. Колата бе по таван, а той успя да се изправи до нея. Като възкръснал погледна високо към небето, но и вече беше стъпил здраво на земята. Не беше уморен от живота, дори се усещаше някак странно бодър.

Нагази уверено из пустошта. Докато асимилираше преживяното, не забави крачката. Чудейки се дали е все още под влияние на наркотиците, една мисъл не спираше да катастрофира в съзнанието му. Самотата сега бе най-големият страх, въпреки уплахата, ала някои хора са си самодостатъчни. Макар и съвсем сам, не спря да върви и да се изправя. Въпреки въпрекито обаче, липсата не го напусна!