Авторът, пишещ история, съкратено АПИ (да не се бърка с името на една агенция по пътищата!) е изключително странен животински вид, така че ако си имате вземане-даване с такова същество (дори и в писмена форма!) е хубаво да имате едно и две на ум.
Като начало АПИ са способни да пишат по всяко време, на всяко място и във всяка поза. Когато това се случи, те не виждат, не чуват и не реагират на нищо друго. Не им се сърдете – в главата им върви адски интересен филм и те много бързат да го запишат, преди да е изчезнал и да са го забравили. В това състояние, са способни да забравят супата на котлона, да пресекат улицата на червено и изобщо да не видят профучаващата на милиметри кола. Ако си общувате писмено, то АПИ рязко ще изчезнат, дори и да сте водили най-интересния разговор на света и ще се появят едва когато са написали каквото им е в главата. Това може да стане след десет минути, час, два или три.
Какво можете да направите, когато вашето АПИ е в творческо състояние? Изключвайте котлона, гледайте светофарите вместо тях и им носете храна от време на време (не, това че хладилникът е на пет крачки няма да ни помогне особено, ние не го виждаме!). АПИ ще го оценят и е възможно дори да ви благодарят. Само внимавайте какво ни носите, защото гладният автор като нищо може да го включи в книгата. В моите истории се подвизават айрян със солети, сланина с праз и горещ бульон с черен пипер.
Понякога се държим откачено. Не бързайте да набирате телефона на лудницата, в главата на всеки АПИ има една тълпа – при мен е като домсъвет. Всички герои в главата ни се борят за внимание и адски много искат първо тяхната история да напишем. Затова АПИ може да се държат странно, да говорят странно и да изръсят нещо, което няма абсолютно никаква логика. Не се страхувайте, не ги е хванала шизофренията. Просто в главата им има твърде много характери. От време на време някой от тези характери може да се прояви. Не се стряскайте – временно е.
Не проверявайте браузинг хистърито на АПИ-то. Освен ако не искате да получите инфаркт. Там могат да съжителстват невинни проверки в Гугъл за местоположението на това и онова с търсене на видове психотропни вещества, адресът на КГБ, колко време можеш да си жив, след като са те наръгали в корема, какво се случва когато те дерат жив… Схванахте ми идеята, не щете да знаете. Браузинг хистърито ни е само наше – и вероятно на ФБР, МИ6, МИ7, МОСАД, ФСБ и така нататък. На вас не ви трябват такива ужасии.
Имаме адски ниска самооценка – и тука няма грам значение дали имаме вече три бестселъра или пишем тайно поезия и я крием под леглото. Постоянно си мислим, че никой не харесва как пишем, не ни чете и изобщо защо ли сме се хванали с това, като така и така сме супер зле? Всяка липса на внимание, читатели и така нататък ни удря много тежко. В такива моменти, АПИ могат да се свият на кълбо, гушнали бутилка алкохол и да се крият от света с дни и седмици. Как да помогнете? Ако ви помолят, прочетете текста! Ама няма значение дали имате три камари пране или пет важни проекта, прочетете смотания текст! Ако не го направите, забравите или изобщо им откажете директно, защото това „са пълни глупости“, вашето АПИ много ще се ядоса. Този момент ще бъде складиран в дълготрайната им памет, ще бъде изваждан като компромат при всеки удобен случай. Ако писанието има късмета да бъде издадено, ще ви бъде навряно в очите, че не сте подкрепили своето АПИ. Ако пък не бъде издадено, купете няколко пакета носни кърпи и се пригответе за тирадата „дори и ти не ме подкрепяш“.
АПИ-тата не са просто drama queen (поне не винаги), чисто и просто когато човек пише, той оставя частица от себе си в текста. Ние говорим като героите си, те говорят като нас. Чувстваме се част от историята – мамка му, виждали сме я от първо лице тази история! Затова и книгата е част от нас. Отъждествяваме се с нея и всяка критика към нея – или пък липсата на читатели – е удар по нас самите. Не по писането ни – то си е част от нас и не гледаме на него като на нещо, което правим, а на нещо, което сме. Хората се раждат със способността да разказват истории. Просто не всички решават да тръгнат да ги записват. Затова ни е много важно да знаем, че някой ни чете и още повече, че има мнение. Не е задължително само да хвалите своето АПИ – ако имате конструктивна критика на ум, давайте смело. Но мълчанието и игнорирането няма да помогнат. Точно обратното – чака ви ледено мълчание като водите на Нева през януари.
Дори и да нямате АПИ вкъщи, пак можете да помогнете, защото неминуемо общувате пряко или косвено с някое друго АПИ. Ако четете нечия история, кажете на автора, че ви харесва! Бедна ви е фантазията колко много хора не го правят. Един коментар под текста, един мейл до автора, един лайк дори, ще покажат на човека от другата страна на екрана, че е оценен и това което прави има смисъл. Ние не знаем, че ви има. Не ви виждаме, не ви чуваме и нямаме представа какво си мислите. Освен ако не ни кажете. Затова казвайте на АПИ-тата, че харесвате писането им. Нямате представа колко много значи това за нас. Заради читателски въпроси написах още две книги (това е друга тема), така че да, на нас адски много ни пука за вас (дори и да твърдим, че пишем само за себе си).
Не се стресирайте от вида на своето АПИ или от вида на стаята, в която работи. Ние не виждаме стаята – вероятно сме някъде другаде в момента – я в някой замък, затворническа килия или пък в кола, която хвърчи с двеста по магистралата. Това около нас е нещо, което изобщо не ни интересува. Както и външният ни вид, впрочем. И да, ще почистим, все някога. Току-виж си измием и косата (за това може да ви се наложи да настоявате!), обаче това ще стане след като приключим тоя диалог. Защото иначе няма да можем да възстановим какво са си казали в оная минута Рождър и Лиса и да, това е много важно за книгата, защото тъкмо ни хрумна как да свържем глава три с глава седемнайсет!
От време на време ръчкайте АПИ-тата да излизат навън. Ако АПИ-то има и други креативни хобита – а те, точно като психичните болести, обикновено вървят в комплект – направете всичко възможно да го накарате да се възползва от тях. Фотография – заведете АПИ-то там, където може да снима или му покажете възможност да отиде на семинар (ще се разтопим от щастие). Рисуване? Купете на АПИ-то нови моливи или скицник. Ще ви се зарадва. Заведете го на караоке, ако обича да пее. Изобщо, намерете му нещо, което да го отдалечи за малко от екрана на компютъра – особено ако ви мрънка, че не знае как да продължи нататък. И внимавайте, АПИ-тата могат да пишат на абсолютно всяка повърхност (салфетка включително) и във всякакви положения и ситуации (първите части от една от моите истории са написани на задната седалка на движеща се кола).
Последно, но не на последно място – никога, ама абсолютно съвсем никога, не казвайте на своето АПИ, че трябва да спре да пише и да направи нещо друго. Гарантирано ще получите убийствен поглед, ако АПИ-то е по-темпераментно, може и скандал да си изпросите, но вярвайте ми – то няма да спре да пише тази история освен ако планетите не се подредят в права линия или… не се откаже само. Но да се опитате да го откажете вие – никакъв шанс. Имате си работа с човек, който казва на други хора (това, че са написани и не съществуват в реалния живот няма грам значение!) какво да правят. Алоу, опомнете се! Просто подкрепяйте своето АПИ – имаме си и добри страни.
АПИ-тата имат доста шантави умения (и да, някои сме ги научили само с цел да ги напишем в книгата, други просто хитричко включваме в текста) и много ни бива да даваме акъл на другите – виждали сме достатъчно лични драми, за да знаем какво може да се направи, в крайна сметка. Само не ни карайте да вкараме собствения си живот в ред, там нещата не стават така. Изобщо, АПИ-тата са сладки същества.
Само дръжте достатъчен запас от сладко или солено, в зависимост от предпочитанията на АПИ-то наоколо и гледайте да не му/й пречите да пише. И не забравяйте да казвате, ако сте чели текста.
Ваш приятел вечен – едно АПИ 🙂
© Бистра Стоименова Все права защищены