Пазиш ли сенките за очи? Не че нещо, но си спомням как избрах цветовете, как поръчах опаковката им,как си представях наситеното лилаво по клепачите ти... Тогава знаех как точно се казваш - избирах ти имена - Клер дьо Монд, принцесата на луната, Мари, перачката на дантели, Изабел, която никога не сънувах... Ах, мислите ми спираха безмълвни през разпуснатите ти коси, по гърба ти тичаха листа от накъсани рози и тишината ти се стелеше по ръцете ми, повече от лепкава...Клер дьо Монд, рисуваше луната по стените на мрака, млечносребърна, слагаще и точки за очи и довършваше устните в карминено, настървено червено и плачеше, любов. 
Аз обитавах празните стаи на отсъстващата ти логика, постилах сатенени завивки на леглото ти и чаках да съмне...Ти се събуждаше, малка остаряла кучка, усмихваше замръзналите прозорци на утрото и казваше понякога - Колко хубаво би било да имам сенки за очи - и погледа ти спираше многозначително в онова малко кръгло огледало,  закачено над умивалника ,сякаш отражението на света ти казваше, да, красива си Клер дьо Монд, да, да сенки за очи...

Мари,перачката на дантели,увиваше времето около насапунисаните си ръце, изстискваше от него секундите, минутите, малки чисти избелени моменти. Запазваше ги , гладеше ръбовете им, колосваше бледите им отражения и знаеше как точно се смесват часовете, преди да се стъмни. Мари, прозрачната ми тя, вареше в дълбоките си котли спомени. После простираше на дълги, тънки въжета остатъците от мен - дантелите на времето, изплетени в кръвоносните ми съдове Ти.

Търсих следите от теб, рових дълго навсякъде, пребродих града, всяка странна пуста улица с дълго име, площадите, терасата над кафенето, рових в облаците, в тетрадките ми, в пудриерите, полупълните флакони с парфюм, огледалата...Изабел,която не сънувах...Мириса на нощите ти, когато не беше там, крадях от самата себе си парчета, сглобявах ги, надписвах ги. Силуета ти се появяваше и изчезваше зад пердетата на моята лудост, а сълзите ми се смесваха с неповторимия аромат на несъществуващите ти ръце и заспиваха на юг. Изабел, контурите на името ти зачертаваха всяка моя въздишка и неизбежността ме пленяваше в клетка,толкова златна и голяма,че се губех из лабиринтите и, мълвейки неясни думи за теб, която не сънувах.

Имаше и сиво в палитрата, спомням си,както и искрящо бяло. Исках да ти подаря някаква част от себе си, някаква част, която винаги да носиш с теб. Сантименталните ми мелодии, старото пиано, мириса на черен чай и кашмир, тебешир, неподострени моливи, издраскани грамофонни плочи с танго, Сезария Евора, старата чернобяла снимка на елегантна госпожа без име, листове, разхвърляни листове любов...

Но лилавото, знам, е онзи цвят,в който си ти. Клер дьо Монд, лунната принцеса, Мари,перачката на дантели, Изабел, която не сънувах - наситено лилаво по клепачите ми.