Събудих се от тишината. Странно, нали? Вкъщи винаги нещо жужи, бучи, щрака, а тук - тишина, с нож да я режеш. От време на време излае някое куче по закъснял "развеселен" от алкохола минувач и пак тишина.
Часовникът отсреща показва 4:30, но не ми се спи - излизам в другата стая. Малък хор от три щуреца огласяват пространството от към мазата. Топуркането на мънички лапи ме кара да се усмихна - нанесли са се домашни любимци и май е време да си завъдим котка тук. Излизам в двора без да светна лампата, минавам под асмите и вдигам поглед - звезди! огромни, красиви, ясни. И въздухът е различен. Вчера нямах време да го забележа - с мама правихме зимнина. Присядам на външните стълби, а над мен пропърхват криле - една закъсняла лястовица излетя от гнездото си. Спомените един по един идват и се настаняват в главата ми - тук винаги съм мислила ясно и сега мога да си припомня спокойно и подробно. Не зная колко време съм стояла така, но се развидели и прииждащата мъгла ме стресна. Мама стана и се разшета - ей, не се спира тая жена! След малко един от съседите мина през съседската врата и с усмивка остави на масата тенджера прясно издоено козе мляко. От някъде усилиха радиото. Петлите пропяха отново. Всички шумове се смесиха в приятна за ухото какафония. Глътвам на бързо чакащото ме кафе и тръгвам към спирката. Тук никой не е наясно с разписанието на автобусите. "Има, начесто са" - казват ти с усмивка и поклащат глава. Весели хора, усмихнати, не ме познават, а всеки ме поздравява. Въпреки ранния час уличката е пълна - карат кози, крави към кошарите сред блеене, мучене и звънци. Току някоя баба се приближи към мен (вече завела козичките си на козаря) и попита "Ти чийо си?" "На Варкини съм, на Варкини" отговарям. Родовото име питат тук, родовата история. Корените разказват кой си много по-добре от личното ти име и фамилия. Това важи и за мен, въпреки че си идвам два-три пъти в годината. Автобусът ми идва и вече съжaлявам, че трябва да си тръгна.
© Елена Все права защищены