Както е казал Ерих Кестнер: „Всичко си има край, само саламът има два края“.
Та и на нашето пътуване един ден дойде краят. Пак с нискотарифната авиокомпания. До летището отидохме с влака. Така пътувахме с автобус, трамвай, влак. Видяхме градския транспорт в разновидностите му, само за такси пари не ни се даваха.
На летището изчакахме спокойно времето. И, като останаха десет минути до последната проверка, станахме и се оказахме първи на редицата на нормалните. Тия евтини компании се опитват да печелят от всичко. Ако искаш каквото и да е – доплащаш. И ставаш привилегирован. Иначе си нормален.
Ние пари не даваме току-така. И затова при пътуването в двете посоки изчакахме да минат привилегированите. Които влизат и сядат, а ние не оставаме правостоящи, ама не сме до прозореца. И чакаме…
Голям праз, казва нашенецът. Какви привилегии са тия? Та ако нещо… Ще падаме заедно – и привилегированите, и ние, нормалните.
Обаче, имаме си тарикати. Винаги. На нашата опашка бяхме няколко човека – търпели ...