- Здравей, Карл. Готов ли си?

          - Ще разберем, когато приключим, Ник.

         Карл нямаше търпение. Моментите, прекарани тук, бяха най-важните в живота му. От тук започваше и свършваше всичко. Огледа се. Беше облечен в любимия си черен костюм. Обувките не бяха много на място, но това тук нямаше никакво значение.

         - Карл, днес има доста участници в изпитанието. Настанаха тежки дни. Започнаха да се образуват все по-големи групи. Някои от тях дори познаваш, но жалко, че не може да ги поздравиш – Ник се усмихна дружелюбно.

           - Да – отговори с усмивка Карл. Познаваме се, пък не се помним.

           - Кажи, когато си готов.

           - Готов съм!

          Карл седна на единствения фотьойл в стаята. Всъщност това беше единствената мебел в нея. Интересно как в тези важни моменти на човек не му трябва нищо. Телевизия, компания, музика ... Не му беше необходимо да знае колко е часът или какво е времето навън. Всичко това изглеждаше толкова ненужно и нежелано сега. Единственото, в което беше сигурен е, че изпитва любов. Силна и истинска любов. Когато се сети за нея почувства и страх. Не знаеше дали ще се видят отново. Толкова много се надяваше винаги да бъдат заедно.

          - Карл?

          - Да, да, започваме!

          Карл се отпусна в самотния фотьойл. Ник излезе от малката стаичка и се запъти към съседната ...

          Когато отвори очи се почувства изтощен. Главата му щеше да се пръсне. Беше разочарован. Отново!

          - Е, Карл? – Ник влезе при него и го погледна с надежда.

          - Абсолютно разочарование! Направо не знам някога ще стана ли от този стол поне малко доволен!

          - Разкажи ми какво видя.

         - В началото всичко беше прекрасно. Обикновено дете, с грижовни родители. Игри, мечти, направо приказка! После обаче, след първото разочарование, започва изграждането на стени. Винаги има едно наум, някак си не влиза във взаимоотношенията изцяло, не дава всичко от себе си. Щади чувствата си, не споделя страховете си, крие се зад маски. Естествено, обгражда се с хора, от които не се страхува. Че могат да го засенчат, че могат да го наранят . Постоянна борба за надмощие. С всички и всичко. Все едно постоянно се състезава. Със съседите, с тези, които нарича приятели, с роднините, дори с непознатите. За повишение в работата, за по-хубава кола, за по-хубави дрехи. Разбира се, накрая го получава, но не е имал с кого да сподели радостта си. Държал се е пренебрежително към семейството си. Не е обръщал внимание на децата си, на жена си. Мислил е, че винаги е прав, че знае кое е най-доброто, най-важното. Не се е вслушвал в мнението на хората, не е виждал знаците, че върви на криво, направо не върви, а лази... Ужасно!

          - Защо говориш в трето лице, Карл?

        - Защото това не съм  аз, Ник. Аз не съм такъв! А... този път бях с НЕЯ! Тя беше с мен, Ник, а аз отново съм я изпуснал! Знаеш колко малък е шансът да се срещнем и да бъдем заедно! Егоизъм, заблуда... Отново съм се вързал на човешкия стереотип. Работа, пари, власт, а всъщност си отидох нещастен. Нещастен съм бил през по-голямата част от прекараното време на Земята. И миналият път беше така. Защо като се върнем там не помним нищо...

          - Мисля, че така нямаше да има никакъв смисъл, Карл. И ти много добре го знаеш...

          - Да... Но... Не мога да повярвам! Сега разбирам защо съм с тези обувки. Ако не се бях развел с жена си, тя щеше да избере да ме погребат с любимите ми. А костюмът си е жив късмет. Беше ми останал единствения в гардероба – Карл се разсмя шумно. Говореше за собственото си погребение и неуспешния си живот. През цялото време на Земята си е мислел, че прави всичко, както трябва, а е бил в голяма грешка. Как да не се посмее на себе си...

          - Е, значи изборът ти е ясен.

          - Да, Ник. Връщам се на Земята. Трябва да оправя грешките си. Дано този път успея! Няма смисъл да продължавам напред, ако душата ми не е щастлива по пътя.

          - Така е, Карл. Успех! – Ник посочи коридор, към който Карл да продължи.

        Докато вървеше по мрачния проход си мислеше за НЕЯ. Дано този път не се срещнат. Искаше му се тя да си е научила уроците и някой ден да отиде на по-красиво място от Земята. Имаше нещо велико в тази работа. След малко щеше да облече душата си в друго тяло. Не знаеше дали щеше да е мъж или жена. В кой континент ще е, ще познае ли някой по пътя... След няколко минути щеше да отвори очите си без да помни нищо. Животът му току-що беше приключил и след малко пак щеше да започне. Дано този път оправи нещата! Погледна надолу и огледа това тяло за последно. „ Дано следващия път ми изберат подходящи обувки“. Карл започна да се смее на висок глас, докато крачеше в тъмното пространство.