НЕ БИЛО БАШ ТЪЙ

   Завързаха кучетата по перваза на полянката, напалиха огън, насядаха край него и отвориха раниците. Беше дошъл най-хубавият момент от ловния излет — когато се вадеха шишетата с вино и ракия и се развързваха месалите — отваряха се душите и се разсипваха от там с пълни шепи: спомени, илюзии, образи, фантасмагории, които не просто омагьосват слушателите, а направо ги шашардисват и ги карат през следващите дни да ходят като дрогирани. А после да изпадат в абстиненция и нетърпеливо да очакват следващия ловен излет, за да си вземат дозата.  

    Денят беше слънчев, циганското лято се държеше със сетни усилия за оголените букачки, за пожълтелите храсти и треви, дори за прогнилите коренища — за каквото може, защото скоро слана щеше да попари пръстите му и студеният северен вятър да го отвее оттатък Марино бърдо. Сега обаче на полянката, при чешмата на Марков бостан, прежуряше, топлото ноемврийско слънце се къпеше в коритото под чучура и хвърляше „зайчета” по щастливите лица на ловците.

   — Ех, колеги, тази поляна ме връща много години назад! — първи развърза месала Партийния. — Една година преди да избухне демокрацията.

   На Партийния му казваха така, защото преди 1989 година бе секретар на градския комитет на Партията в град Октомври. Тогава беше мъж на средна възраст, в силата си, а и хубавец, жените го харесваха.

   — Знам какво си намислил да разказваш — обади се Полицая, - но да знаеш, че не е баш така, както го извъртяхте всички.

   Полицая всъщност не е полицай, но както на президентите им викат президенти до гроб, така и на тях. Отдавна е пенсионер Полицая, но по онова време беше началник на милицията. Всичко знае! И сега все пита и разпитва. „Аз — казва — не съм любопитен, а любознателен. Това е друго.”

   —  По време на една работна среща с агроном Петрова, тогава тя беше Председател на АПК-то — направи се че не го чува Партийния, — получих обаждане по телефона. Обади ми се една гражданка. Няма да и́ казвам името.

   — Не е нужно, защото всички го знаят — тросна се Полицая. — Дарина!

   — Може и тя да е била — продължи Партийния. — Това не е толкова важно.

   — Важно е, важно е! — промърмори Полицая. — Всеки детайл е важен.

   — И така, запалих волгата, взех другарката Петрова за свидетел и отпрашихме към Балкана, към ей това местенце, дето сега се намираме. Оставихме колата долу до почивната станция и хванахме пътечката за чешмата.

   Качествата на Партийния не искам да ги обсъждам, за да не ме обвинят в политически пристрастия, но едно не може да му се отрече — вари страхотна сливова ракия. Има си специална негова технология, която не казва на никого. Знае се, че им вади костилките, избира само здрави и добре узрели сливи, прави няколко преварки, спира я на висок градус, а после разрежда с мека вода от Сладкия извор, отлежава поне пет години в черничеви бурета... И много други неща, които само той си знае. Та, когато спря да разказва и извади шишето от раницата, никой не посмя да се обади. Погледите на всички светнаха, а неговите очи се насълзиха. От спомена.

   — То не беше секс. Беше любов! Симфония от страсти и чувства!

   Хората на идеологическия фронт правят разлика между секс и любов. Нещо повече, твърдят, че между тях няма нищо общо.

   Така трябва да е било, защото Полицая беше навел глава, чоплеше нещо в тревата и мълчеше. Дори когато Партийния му подаде шишето за първа глътка, само отпи, подаде го на следващия и пак наведе глава.

   — Хванахме нашите другари в нарушение на социалистическия морал, но тогава за първи път в моя живот се появи едно съмнение в справедливостта на партийните директиви. Не бяха дошли тук нашите другари да нарушават, а да съграждат един нов живот, основан не на престъпност и насилие, а на Любов.

   Това, което Партийния премълча и преглътна с парещото ухание на петгодишната петдесет и два градусова сливовица, защото шишето бързо се беше върнало пак при него, е как тази малка, снежна топка на съмнението се търкули тогава по надолнището и ... стана тя каквато стана! Стояха с Петрова ... със Сузана, стояха и мълчаха, нарушителите си бяха заминали, пъшкаха, пуфтяха, въздишаха ... докато топката стана лавина и ги завлече.

   Уж — лавина, а земята — топла, уханна, цъфтят ароматни треви, щурци пеят в косите им, в душите им, а те потъват в преспите от горещи, неудържими желания!

   Никой, никога не разбра как в този миг у Партийния рухнаха всички заблуди за щастието, което ще донесе развитият социализъм и светлото бъдеще. То, щастието, се случи. Не някъде, някога, а там и тогава!    

   — Не е баш тъй — наруши мълчанието Полицая.

   През първите минути на обеда обикновено ловците малко говорят, а повече ядат и пият, гладни и жадни, но този път и картината, дето я описа Партийния, леко ги зашемети.

   — Не е баш тъй, Партиен. Отидохме с Надежда, майка му на Алармир, защото тя дойде за съдействие. Работеше отсреща, в съвета. Дойде запъхтяна. „Бързо — казва, — да вървим на Марков бостан. Синът ми мърсува с онази пачавра, камериерката. Моят ми се обади по телефона. Това зло трябва да се пресече навреме и от корен. Че то едно куче научили се да яде... Отиде ми момчето! Язък! Такива надежди хранех за него!” Вярно, тъкмо се беше върнал от казармата Алармир и работеше като барман в почивната станция, при баща си. Запалих балканчето, че то от станцията нагоре е само пътека. Хванахме ги по без гащи. Не бяха ни и чули даже.

   — Не е баш тъй! Чухме ви, ама си помислихме, че са гъбари — възрази Алармир. — И не сме били без гащи. Не ги украсявай!

   — Да видиш тогава жени как се бият! Първо се нахвърли на сина си: „Кой те научи така да мърсуваш?” А той и вика: „Тате.” „Ти от кого видя, че така се прави?”, а той пак: „От тате.” Всички знаехме, какви ги върши Добри с камериерката, само жена му не знаеше. „Остави момчето, голям мъж е! Сам да решава!” Защо и трябваше на Дарина да се обажда! Като скочи Надка, като я хвана за косата... Ей, сега ми е пред очите Алармир как хукна надолу. С едната ръка си държи гащите, да не паднат, в другата мята колана.

   — Ей, ама ти съвсем... — подскочи Алармир.

   — Едвам ги разтървах! Върнахме се после до чешмата, ама половин час не можах да запаля балканчето. Свещта чистих, жигльорите на карбуратора продухвах ... докато се усетя каква е работата.

   — Сложих му една хартийка за изолация в лулата — ухили се Алармир.

   — Разбрах, ама бая се оклепах! Майка му и тя се поизцапа покрай мен. Разгеле, запалих балканчето. Взехме да се мием на чешмата и тогава стана белята. Мием се ние, а тя като се навела, като пърхат ония гълъбици в пазвата и́... Забеляза, че я гледам и се засмя. Засмя се и ме пръсна с вода. Отскочих аз назад, ама сега погледа ми другаде. Навела се, крачетата и́ се заголили, басмяната рокличка се вее... Бяла рокля на цветя и пеперуди. Вятърът ги подухва, размахват криле и листенца —  аха, да отлитнат, да я оставят гола. А тя се смее. Кърши снага, смее се и ме пръска. Закача се! Не се сдържах. Избърсах мокрите си ръце в ризата и я подхванах. Не съм виновен. Смрачи ми се. Не съм си мислил ни за Партия, ни за морал. В такъв момент как се мисли? Пък и откъде да знам, че този, малкият, от любов е готов на такава подлост.

   — Не е баш така, Полицай! — защити се Алармир. — Може да съм бил малък, но като ви слушам с Партийния какви ги говорите, излиза, че вие сте били хлапаци, а аз — зрял и разумен мъж. Моето не беше любов. Беше планирано отмъщение.

   Всички спряха да дъвчат и впериха погледи в Алармир. Случката получи неочакван обрат.

   — В почивната станция по това време имаше една засукана плевенчанка. Харесах си я аз и взех да я натискам, а тя се опъва. Накрая изплю камъчето. Имала венерическа болест, още не се била излекувала. Предавала се само по полов път. Тогава ме осени идея и съставих план. Излъгах я, че ще ползвам предпазни средства, че ще изпия едни специални хапчета... Ала-бала, ала-бала... Излъгах я. Знаех, че Дарина е любовница на баща ми, ама и на други не отказва. Знаех, че татe, от време на време, особено след две мастики в кръчмата, ляга и при мама.

   В този момент, изглежда заради спомена от преживяното, Алармир получи някакви позиви, скочи и отиде до храстите да се облекчи.

   Интригата се заплете, напрежението се покачи, все едно чуваха как кучетата лаят, този лай приближава, започва да се чува и пращене на счупени клони, тропот от копита на приближаващо се стадо прасета. Грухтят, тракат заплашително с челюсти... Предпазителят вдигнат ли е? Да! Я, пак! Назад — напред! Така, ето ги, идват, мяркат се силуети отсреща в подрастта през дола... Поеми въздух! Задръж! Не трепери!

   — Тогава бях много запален гълъбар — продължи Алармир. — Имах десетина чифта все породисти, скъпи гълъби. Един ден най-хубавата ми двойка преметачи, тогава им викахме кунделиви, папагали, лимонки с кафеви капаци, изчезнаха. Ветеринарният ги примами. Затвори ги при неговите и отказа да ми ги върне. „Такъв е законът — каза. — Сами дойдоха, не съм ти влизал в двора.” Вярно, такъв беше законът. Ама как да се примиря. Не можех. Жадувах за мъст. Те с мама си мислеха, че никой не знае. Уж да лекува овцете и кравата... Ама аз ги видях. Та като разбрах от тази плевенчанка, че се предава по полов път, реших да му я лепна. Тя — на мене, аз — на Дарина, тя — на тате, тате — на мама, мама — на ветеринерния, дето ми примами гълъбите!

   Тук доктор Савов не се сдържа и също отиде до храстите, да се облекчи. Доктор Савов, освен че беше председател на ловната дружинка, беше и лекар – интернист в град Октомври, още от времето преди демокрацията.

   „Гледай ти, гледай ти! — мислеше си той, докато се взираше в Балкана. — Виж как рано или късно истината излиза наяве! Едни обвиняваха бащата, други — майката, трети — не знам си кого, а то не било баш тъй. За всичко била виновна плевенчанката! Или ветеринарният, дето примамил гълъбите на момчето?! Ама, от друга страна, нали законът е бил такъв?! Объркана работа!”       

   Когато се върна на поляната, всички очи бяха вперени в него. Какво да им каже? Дали си е отмъстил Алармир ли? Или кой е виновен? Вярно, че на доктор и адвокат всичко се казва, ама си има професионална тайна и етика. Затова отсече:

   — Не е баш тъй!