НЕ БИЛО БАШ ТЪЙ
Завързаха кучетата по перваза на полянката, напалиха огън, насядаха край него и отвориха раниците. Беше дошъл най-хубавият момент от ловния излет — когато се вадеха шишетата с вино и ракия и се развързваха месалите — отваряха се душите и се разсипваха от там с пълни шепи: спомени, илюзии, образи, фантасмагории, които не просто омагьосват слушателите, а направо ги шашардисват и ги карат през следващите дни да ходят като дрогирани. А после да изпадат в абстиненция и нетърпеливо да очакват следващия ловен излет, за да си вземат дозата.
Денят беше слънчев, циганското лято се държеше със сетни усилия за оголените букачки, за пожълтелите храсти и треви, дори за прогнилите коренища — за каквото може, защото скоро слана щеше да попари пръстите му и студеният северен вятър да го отвее оттатък Марино бърдо. Сега обаче на полянката, при чешмата на Марков бостан, прежуряше, топлото ноемврийско слънце се къпеше в коритото под чучура и хвърляше „зайчета” по щастливите лица на ловците ...