Полет... стремглав, безкраен полет; безумна цветова смесица с ослепителна яркост изпълва пространството около мен, до най-отдалеченото ъгълче на възприятията ми; наоколо се стелят тежки вибрации, пронизват съществото ми; застопоряват ме в балон, пълен с безвремие, а след това ме изстрелват нататък към... края... целта... изхода от безпричинността, в която съм затънал при това Пътуване. Объркването ми избледнява, възвръщам контрола над себе си, скоростта намалява и застивам между Раелностите. До мен се отваря портал; кибритена кутийка; врата към друго съзнание, Мишел изскача от зейналата в тъканта на вселената цепнатина. Беше ме намерила, винаги успяваше.
     - Момент, трябва да помисля малко, би трябвало вече да сме пристигнали, но изглежда не съм преценил правилно... разстоянието. Така, готов съм, просто продължи след мен.
Съсредоточих се и вихърът ни погълна, цветовата смесица избухна за един кратък момент и мястото, което търсих, се фокусира наоколо, намести се трайният и сигурен пейзаж на Реалността, която ме привличаше така неудържимо.
     Намирахме се на обширна поляна, заобиколена от множество хълмове. Земята бе покрита със странен жълто-оранжев килим от непозната за мен растителност, от която лъхаше опияняващ аромат, навяващ носталгия, спомен за отдавна изпита чаша чай; покрити с тъмно було желания; смъртно съвършенство; обсидианова игла върху постеля от балдахин; множество женски усмивки, събрани в прекалено малко за броя им пространство; покапват бавно по земята; изгарят я, рисуват символи, древни символи, могъщи символи на безконечна първична страст; губя себе си за момент, проточил се цяла вечност... далечни и толкова познати напеви завладяват тази отдавна загубена замя, на която съм стъпил сега; разтърсвам глава, лудостта бавно се оттича от мен и отново съм аз.
Огледах се наоколо и погледът ми се спря на един от многобройните хълмове наоколо. Ширналият се, докъдето стигаше поглед, жълто-оранжев килим, стигаше до подножието на хълма и се отдръпваше пред всепронииващото му присъствие и своеобразната му различност. Повърхността му беше покрита с цветя с формата на еднометрови макове. Листата и стъблата им представляваха изумителна смесица на есенните цветове, преливащи един в друг, флиртуващи един с друг, докосващи се с безпрекословна нежност. Чашките им бяха пурпурни кристали, изваяни толкова естестсвено, че простотата и изначалната им красота ми се сториха леко плашещи. Погледът ми бе прикован от нещо. По-скоро усещане или желание, отколкото част от оживялата пред мен картина. Малко под върха на хълма се намираше черна, каменна арка, която ме теглеше към себе си, призоваваше ме. Беше като част от мен, която отдавна съм изгубил или просто никога не ми е принадлежала. Лъскавият тъмен камък пречупваше лунните лъчи в страховити сенчести фигури, които се плъзгаха надолу по склона и го приемаха в мрачната си прегръдка. Входът; изходът; началото и края; дърпаха ме все по-навътре, искаше ме, аз го исках; чувствах се... замаян... погълнат...
     Туп, туп, туп туп туп; тази мелодия ми е позната; дъждът почуква тихо по земята; почуква по вратата на дома си, който отдавна е напуснал; стене, иска да му бъде отворено; да бъде с любимата си... напусна я преди толкова време; първата изгубена любов се пръска на съзидателни прашинки-стихии; създават се светове и умират богове; преди толкова време... тъга като черна прокоба нахлува в мен; завърта ме, ридая като бебе; листо-лодка ме носи по вечното течение на звездната река; към смисъла, който не търся, към желанията, които изгубих; връщат се; идват към мен като ураган от... мен самия; отново съм себе си, променен, но същият; незначитално малък и същевременно огромен в света вътре в мен; преди толкова време... изкачвам се по невъзможно стръмен склон и съм изтощен до припадък, но не мога да си почина; след мен са страховете ми и искат да ме вземат, да съм с тях отново, да проклинаме Живота и всичко в него; няма да ме достигнат, спирам се и ги поглеждам; - вие не гоните мен - ; преди толкова време... вървях през зленикава мъгла към една отдавна забравена гробница и търсех... търсех вечно... търсех вечността... така и не я намерих... намерих... любов, а бях я изгубил... преди толкова време!!!
     Загледал съм се в безкрайната, чувствена синева на морето и знам, че преживях цяла една вечност в търсене, очакване и в крайна сметка примирение със самотата си. Знам също, че сега имам до мен най-прекрасното същество в мултивселената. Мисля си, вечността... не е толкова много време.