От малък постъпвах егоистично към всичко. Може би, защото бях единствено дете и нямаше с кого да се съобразявам. В момента ми се иска да разкъсам душата си и да се превърна в прах. Ако поискаш причина защо постъпих така с теб, по-добре ще е да замълча. Пред себе си дори не мога да измисля. Не бях самотен, не бях тъжен, не бях пиян, а момичето бе напълно непознато за мен. Ти си единствената ми любов и винаги ще бъдеш, за жалост само в спомените ми. Или бях подтикнат от чувството за нещо ново. Оставам неоправдан, знам. Не се опитвам да си измислям извинения, просто се питам, защо пропилях единственото хубаво в сивия ми свят. Ръцете ми се потят. Искам да изчезна, за да не ти причинявам тази мъка. Сърцето ти бе топло, а аз го превърнах в лед. Ето те - носиш ми дисковете, които забравих във вас, когато се изнасях. Ще мълча. Не заслужавам нито една дума от теб. А преди, разговорите ни траеха цели нощи. Подаваш ми ги и се стараеш да не докосваш ръцете ми. Тъжно е как до преди месец те обгръщах с тях и ти плахо се сгушваше в мен. Чувствам се засрамен и нищожен. За части от секундата успях да разруша целия си свят и да го стоваря отгоре си с всичка сила. Не се сърдя, че не ме поглеждаш в очите. Не бих и настоявал. Навън е -5°, а в сърцето ми -55°. Как се превърнах в хората, които най-много мразя. Стоим един срещу друг, а снежинките посипват земята толкова бързо. Знам, че това е може би последния път, в който ще те видя. Постоя още пет минутки и си спомням как каза: „Това е. Довиждане.” Заплаках. Исках да те притисна до себе си и да ти кажа, че всичко е лъжа, но кого залъгвах, заслужавам си го. Не очаквах да ми простиш. Бях преминал границата на егоизма си. Гледах как се отдалечаваш и потъвах в безкрайната земя. Опитах се да те забравя. Сложих те в графа „най-красивото” и те запаметих. Всичко ми напомняше на теб. Усещах аромата ти, а дори не бе до мен. Всеки ден невидимо се облягаше на рамото ми, а вечер заспивахме прегърнати. Толкова пъти исках да ти звънна, просто за да чуя как си, но слушалката се изплъзваше от ръката ми. Вече само съществувах. Изгубих музата да пиша. Цялото ми творчество бе за теб, а сега седя с бутилката в ръка и допушвам поредната си цигара. Не бях пушил от седем години, благодарение на теб. Същата вечер реших да мина покрай любимия ни театър и те видях. Както винаги - красота и стил. Щастлива си, виждам усмивката до болка позната. Стоя и не помръдвам. Не ме видя и малко ми олекна. Със сигурност нямаше да ме поздравиш. След всичкото това време, не бях излизал с никоя друга. Може би са прави, че се умира от разбито сърце. Кой би предположил, че моето ще е по-разбито. Изгубих смисъла. Прибрах се и дълго време преповтарях гледката от по-рано. Крещеше в главата ми и се блъскаше в грозната истина. Не ме съди. Бях в безизходица. Нямаше как да си простя. Не е за прошка. Изпаднах в маниакално състояние и потърсих успокоителните си. Изпих две и излязох на терасата. Застанах на ръба и бях готов да поема по пътя за Ада. Но и тогава нямаше да те имам. Надявах се в някоя друга вселена да не съм сгрешил толкова. Мъката ме убиваше. Пристъпих напред и разперих ръце. Застанал на прага на самотата се питах, мога ли да го направя. Това щеше да е поредната егоистична постъпка. Слязох и си легнах в топлото легло. Някак си се радвам, че повече не се събудих. А ти недей да ми прощаваш, нека бъда мил спомен, защото каквото сторих, не е за прошка.
© Янита Все права защищены