Не газете пясъчните статуи
разказ

 Седнала съм, със затворени очи, на брега и се наслаждавам на шума на вълните. Отварям очи, за да се възхитя на пикиращите полети на чайките. Слънцето се издига бавно над хоризонта. Няколко гларуса се разхождат важно по мокрия пясък, търсейки изхвърлени от прибоя рибки. Рано е. Водата е приятно хладна, а плажовете около залива са пусти. Утрините са любимото ми време.

 Приливът е образувал дълга пясъчна дюна. Пясъкът в нея е фин и така плътен, че прилича на скала. Отливът е отнесъл частта откъм морето и е превърнал дюната в пясъчна пейка. Седя на тази пейка, усещайки със стъпалата си целувките на вълните.

 Слънцето започва да припича и затопля въздуха и пясъка. Плажовете в далечината се събуждат. По дългата пясъчна ивица се задават тичащи или разхождащи се хора и даже едно куче. Време е да се оттегля под чадъра си, забит по средата на пясъчната ивица. Изтягам се на хавлията, наливам си кафе от термоса и разтварям „Фермата” на Оруел.

  Спомням си с носталгия за оня летен ден. Романът ме грабна и след около час вече бях стигнала до песента на Майора. Тогава видях как този младеж спря близо до мястото, където бях седяла. Огледа пясъка. Намери отнякъде пластмасова бутилка и я напълни с вода. Изрови от пясъка голяма мида. След това се премести двайсетина крачки встрани и започна да копае дюната.

 Минаваше девет и половина. Сухият пясък започваше да пари краката ми. Вълните се умориха и заглъхнаха. Чайките се понесоха лениво в полета си, а гларусите изчезнаха на някъде. Въздухът затрептя в призрачни танци. Погледнах любопитно към младежа. Работеше усилено, копаеше пясъка с ръце. После тичаше до водата, пълнеше пластмасовата бутилка, връщаше се до дюната и разливаше водата върху това, което правеше. После пак тичаше обратно и пак и пак..., след което продължи да копае. Зачетох се отново.

 Преди обяд бях преполовила романа. Младежът ваеше пясъка с мидата, използвайки я, както скулптор използва длетото си. По брега преминаваха летовници, отиващи на един или друг плаж. Минавайки край момчето, те уж случайно поглеждаха към работата му. Така..., крадешком, за секунда... После отминаваха навъсени.

  Станах и тръгнах към морето. Беше време да се потопя във водата. Топлината й ме приканваше да плувам все по-навътре и по-навътре. Плувах бързо, поемайки въздух на всеки трети замах. Беше приятно да гледам дъното, докато навлизах към средата на  залива. Плувах докато стана толкова дълбоко, че престанах да виждам пясъка, водораслите и камъчетата по дъното. В дълбокото изчезнаха и слънчевите зайчета, а на тяхно място се виждаше само зелената пелена на водата. Обърнах се и заплувах към брега.

  След час стигнах до плажа. Усещах приятната умора в тялото си.  Момчето беше свършило. Отклоних се от пътя си към чадъра и се приближих до него. Седеше пред три изваяни в пясъка човешки фигури.  Бяха красиви. Мъж, жена и дете... Гледах възхитена. Дори пляснах с ръце. Изглеждаха като красиво, весело семейство, заровено в пясъка. Всяка скула, всеки мускул, дори кичурите бяха изваени от пясък. Подаваха се наполовина от дюната и приканваха да им се порадват. Гледах ги, а сълзите ми напираха. Сълзи на възхищение от одухотвореното творение на младия мъж.

  Край нас минаваха хора, поглеждаха крадешком, с прикрито любопитство, без да спрат. Миг по-късно слагаха маски на безразличие и досада и отминаваха.  Едър младеж, с походка на уличен боец, беше повел две девойки. Преминаха между нас и пясъчната статуя. Юначагата не погледна към нея. Ходеше крачка пред девойките. Когато отминаха, едната девойка попита: „Видяхте ли какво беше направил този?” „Ехееее, аз какви работи съм правил...”, отвърна едрият младеж.

  Стоях на брега и се възхищавах на трите фигури. Никой друг не спря. Не се загледа. Не се наслади. Младият мъж беше легнал уморен, на една страна пред статуята и спираше с тялото си пътя на вълните към нея. Изглеждаше щастлив. Лицето му беше озарено от лека усмивка. Колко радост може да създаде творчеството! Какво удовлетворение!

  Умората в краката ми надделя, затова се отправих към моя чадър. Няколко минути по-късно младежът влезе в морето и заплува незнайно на къде. Тогава по брега се зададе тази жена. Беше възрастна, вероятно краката я боляха, защото ходеше бавно, клатушкайки тялото си. Водеше за ръка момченце на около три годинки. Когато приближиха, момчето се отскубна от хватката на жената и изтича напред. Спря се пред трите фигури и ги загледа. Не знаеше как да реагира. Не беше виждало до сега такова нещо. Гледаше зяпнало, в почуда. „Бабо, виж”, посочи детето с пръстче. „Виж едно момченце. Виж как е заровено в пясъка. Виж колко е ... страшно”. Детето не беше сигурно как да определи това, което вижда. „Не бой се, баби! То е от пясък. Я го стъпчи! А така! Видя ли, че стана на пясък. А стъпчи и другите! Браво!” Извиках да спрат, но вече беше късно.  „Знаете ли колко е опасно, да се правят такива неща на плажа?”, отговори ми възрастната жена, хвана момченцето за ръка и го поведе напред.

 Отидох до мястото, където бяха пясъчните статуи. Беше останала само купчина стъпкан пясък.

 Наведох се и написах на пясъка „Газенето на пясъчни статуи е забранено!”