- Просто не се набивай на очи и всичко ще бъде наред. – казва ми мъжът ми.
- Притеснявам се. – отговарям му, докато нагъвам дрехите на децата и ги прибирам в гардероба.
- Недей, няма за какво.
Знам си, че онези хора са горди и няма да приемат помощ от мен, ако не ме чувстват своя. От семейството не съм, единствената възможност си остава да се преструвам, че познавам мъката им. Всеки носи някакъв товар, а нищо друго не сближава повече от споделеното бреме.
Точно така и става. Старая се да не изглежда сякаш им правя услуга. Като майка на две деца, съм карала детски колички по всякакви терени. Ясно какви гуми стават и какви не и виждам, че техният инвалиден стол е отчайващ случай. Инвалидна количка изобщо нямат. Сърцето ми се свива като си представя как някой ден ще се наложи да излязат и старата жена ще затътрузи болното тяло на мъжа си с това допотопно приспособление навън. Купувам количка и лъжа, че съм я използвала за собствените си родители навремето. Така няма вероятност да я откажат, защото не знаят, че съм влязла в харчове за тях. А и автоматично създавам доверие помежду ни – та нали уж и аз съм минала през същия ад. Наизмислям си куп „достоверни“ истории за болните си родители, за чакането на опашки пред ТЕЛК и за всичко останало, през което съм чувала, че преминават хората в подобни случаи. Когато въпросите им започнат да стават твърде лични и прекалено сложни, изигравам пристъп на емоции и питанията секват. Скоро получавам достъп до домакинството, а понякога се обръщат към мен и за пазаруването. Съседите ме гледат странно, докато снова между етажите с купа обелени картофи или леген с пране. Те и когато се нанасях и мъкнех огромни кашони по стълбите, пак само гледаха. Единствено Галина и Стамен валидираха тогава съществуването ми с „Добре дошла. Имаш ли нужда от помощ?“. Това е причината да не мога да ги оставя сега да се оправят сами.
Грижите за Стамен са повече, отколкото за малко дете. Непрекъснатата смяна на спалното бельо пълни бързо трите въжета на техния простор и често нося чаршафи, за да съхнат на моята тераса. Започвам да им купувам и чаршафи за еднократна употреба – и тях представям като уж останали от едно време… Беля картофи и режа зеленчуци вкъщи, за да не им се пречкам непрекъснато. Никога не си позволявам да готвя вместо Галина обаче, защото знам какво е усещането за една жена, когато друга се навре в кухнята ѝ и започне да определя кое как да става. Не се набивам на очи, старая се да бъда липсващата ръка, когато всичко в дома им е тръгнало наопаки. Въпреки помощта, Галина не ме третира като дъщеря. И слава богу! Бих се почувствала изключително сконфузена. Има ме за близък човек, но не си прави илюзиите, че мога да заместя детето, с което тя и Стамен така и не са успели да се сдобият. Когато започне да реди съжаленията си на глас, аз от своя страна изброявам всички ужасни истории, които знам, за неблагодарни отрочета, които не поглеждат родителите си или са вдигали някога ръка срещу тях. Хората не сме добри в правенето на логични заключения. Разказването на истории винаги работи, когато искаш да убедиш някого в нещо. Толкова сме склонни да търсим потвърждение на собствените си разсъждения, че дори и за момент не ни хрумва да се запитаме дали има доказателства за някое противно. Е, Галина също бързо спира да подсмърча по неродената си дъщеря след разговорите си с мен. Удобно ѝ е да не вижда положителните примери за разбирателство и взаимопомощ между поколенията, които има навсякъде около себе си. Дори в съседния апартамент.
Най-мъчни са часовете, когато оставам насаме със Стамен. Обичам да слушам историите му за неща, които не помня или никога не съм знаела. Преди много, много години влизах в същата роля, когато бабите и дядовците ми си търсеха компания или отдушник. Защо часовете със Стамен са мъчителни ли? Просто е. Заради знанието, което имам от предишния си опит. Никога не бих споделила това с Галина, но съм убедена, че колко по-далеч се връща в миналото, толкова по-близо е краят му. А Стамен бавно, но неизбежно, движи лентата към най-ранните си детски спомени. И други признаци на наближаващия край виждам. Изведнъж сприхавият старец се е превърнал в мил и внимателен събеседник. Не си позволява да повиши тон или да обиди. Винаги благодари, задържа ръката си върху моята за няколко секунди, когато слагам храна пред него, и не ме изпуска от поглед, когато сме само аз и той. Страх го е да не изляза от стаята, ако случайно задреме. На прага на необратимото възрастните се помиряват с всички и всичко – само и само, за да не ги изоставят в най-страшния момент. Всеки иска да има до себе си човек, който да го придружи до изхода, макар да знае, че отвъд се минава в колонка по един.
Това, което аз очаквам, а Галина се преструва, че няма никога да стане, се случва след два месеца на непрекъснати грижи и тревоги. Най-сетне се прибирам вкъщи изцяло – тялом и духом. Продължавам да навестявам съседката си, но вече не съм необходима толкова често и толкова дълго. Какво се е разправяло за отношенията ни разбирам чак когато домоуправителят се появява на врата ми и иска такса за стълбището на две домакинства.
- Моля? – питам аз недоумяващо.
- Нали сега и апартаментът на Стамен е твой… – казва презрително човекът и само дето не капе жлъч по ревера му. – Сякаш не знаем за какво вися два месеца у тях.
Както често става, някой подхвърлил, че вероятно затова помагам на старците, друг го повторил, но спестил „вероятното“-то и накрая всички започнали да го коментират помежду си като неоспорим факт. Затварям вратата и все още не мога да се окопитя от шока. Разказвам на съпруга си какво ми се е случило току-що, а той стиска ръката ми с нежност и разбиране и ме пита:
- А защо все пак беше толкова важно за теб да им помогнеш? Не беше само заради посрещането, когато се нанасяхме, нали?
- Не, не беше само това. Знаеш, че си си взел галеница на съдбата. Реално големите човешки трагедии, за които мога да се сетя, на мен са ми изцяло спестени. Не го правех заради тях, а заради себе си. Никой в този живот не се разминава с изпитанията и с ужас очаквам какви ще бъдат моите. Все се надявам, че ще омилостивя онази неведома сила, ако искаш наречи я Бог, която отрежда кой през какво да премине, като поема част от чуждите товари. Щастието ми твърде много бие на очи…
© Богдана Калъчева Все права защищены