...Надеждата се заражда в мрака...
Дървото се извисяваше на високо, короната му беше се разперила на широко. По клоните тук-там имаше повяхващи листа държащи се едва, едва. Останалите бяха зелени, жълти, червени. Гледката беше необяснима, сякаш всички сезони едновременно го бяха споходили.
Селесте протегна ръка към ствола му и отпусна длан, затвори очи и въздъхна. В този миг от дървото се отрониха няколко пожълтели и съсухрени листа, но до крака ѝ падна и един огнен цвят. Тя отпусна рамене и се наведе, вдигна листото и го разгледа. С натъжен поглед погледна към Уриел.
-Баланс.-каза простичко.
-Изтекло му е времето, Селесте. Всички имат ограничени дни там, после се прибират.
-Хм. -тя отново разгледа огнените цветове на листото и кимна.-Значи и моят лист се е откъснал рано.
-Падне ли от дървото било му е време.
-Не можем ли просто да го върнем отново. Ще го завържа и...
-Боя се, че не. Привържеш ли мъртва душа към живота, то тя няма да има живот. Листото ще изгние така или иначе, а гниещ ...