Безгрижието се натовари с грижи и тръгна към борсата на труда.
Борсата на труда имаше хартия, кафе, захар, но не и труд в касата си.
Гората проклинаше нелегалните дървосекачи, които я продаваха за хартия.
Тръстиката хич не искаше да се превръща в меласа и в захар.
На кафето не му се нравеше да го стриват на прах, за да бъде изпито.
На касата хич не и допадаше омекналият ръждясал ключ, заврян в широката ù ключалка.
Старият ключ си мислеше:
– Ако имах младостта на безгрижието и неговите грижи, трудът сам щеше да ме намери. От хартия джобът ми щеше да пращи по шевовете и макар и да бих бил горчив като кафе, касата нямаше да ми се цупи, а щеше да ме стиска в ключалката си... Да ме стиска в ключалката си, като захарно петле... Ееех!