Алекси зърна фигурата в последният миг, преди да я отмине и спря с криволичене по пътя. Видя в огледалото как мъж с расо и восъчно лице се приближава към колата му без да бърза. Отвън бе завалял ситен дъжд, но далеч напред, там където пътят отесняваше преди да се загуби в мрачното небе, проблясваха светкавици. Силен вятър клатеше дърветата покрай канавките и предвещаваше порой. Мъжът отвори вратата, запретна расото и седна все едно се бе прибрал у дома. Беше с мокри рамене и причудлива шапка от която стърчаха ръждиви кичури коса.
- Никой не спира. – каза с груб глас, нетипичен за това остро лице – Виж, ако беше бяла, докторска манта ще спрат, ама нали е расо, не спират...иначе пред непознатия човек или в чуждата къща всички са много набожни?
Отвън вече затрополиха първите дъждовни капки и Алекси вдигна стъклото, защото вятърът довя хладина. Изведнъж се почувства неловко. От бурята, която съвсем скоро щеше да се извие над тях и от този свещенник, който бе изникнал като призрак с черното ...