Джиро си спомни как се беше връщал в бедната си квартира. Трябваше да се грижи за болната си стара майка и за сестра си, която беше съвсем малка и още не ходеше на училище. Все пак някои членове на Якудза имаха нормални семейства - доколкото това разбира се беше възможно. Той определено размисляше върху предложението на своя покровител. Обикновено за подобни опасни роли по стара традиция се избираше някой, който нямаше абсолютно никакви роднини и нямаше за кого да жали, ако го премахнеха. Но Джиро беше много подходящ за внедряване. Бокузо беше пуснал някои връзки и в тайните служби, които му даваха достатъчно информация. И след смъртта на детектив Юшима можеше да изиграе този свой коз по впечатляващ и блестящ начин - именно затова се беше спрял точно на Джиро.

Преди цяла вечност Джиро беше живял в един от най-странните квартали на Токио, а именно Саня. Когато се събуждаше му се искаше да не живееше точно там, но на практика нямаше избор. На това място можеше да се види освен бедността и мизерията човешкото страдание в най-чиста форма. Имаше хора, които нямаше какво да ядат, сакати, а също и хора, които бяха лишени от всякаква перспектива. Това беше Адът - маскиран под сянката на небрежността и забравата. Хората играеха маджонг направо на самата улица - седнали на по бира. Мнозина спяха направо пред праговете на сградите без да се смущават от нищо. Те бяха обречени. Това подтискащо място имаше своя логика и атмосфера, но Джиро се беше зарекъл, че някак си ще успее да се измъкне от тази дупка. Дори места в квартали като Кабукичо - въпреки съмнителната му репутация - бяха на съвсем друго ниво и не можеше и да става дума за сравнение.

Болната майка на Джиро не можеше да си позволи лекарства, а сестра му ходеше на училище с огромни усилия и дори я бяха заплашили да я изгонят изобщо. На Джиро му беше минала мисълта да се обеси - та какво му оставаше?

Беше си приготвил въжето, но поради някаква необяснима причина се разколеба. Не беше от страх. Страхът беше напълно непознат за съзнанието му. Може би усещаше със сърцето си, че все още имаше дългове за изплащане и трябваше да се погрижи за още твърде много неща. В този ден сякаш очите му помътняха и той влезе в някаква алтернативна реалност. Той вече беше съвсем друг човек.

Един от представителите на Бокузо се беше свързал с него и дори беше имал известна трудно да го намери - толкова забутано беше това място.

Бокузо го беше взел от самата улица преди много години и Джиро му беше верен като куче. Благодарение на своя ментор той не само получи образование, но и се ошлайва допълнително във уличната война между бандите. Този отдавна забравен епизод от живота му изплува пред очите му.

Според инструкциите на Бокузо той трябваше да спечели доверието на съакционерите като негов представител. Ходът беше нестандартен и Бокузо знаеше, че играеше изключително опасна игра - можеха да го кастрират дори докато беше без охрана и после да прережат гърлото му като на куче. Но защо да не използва Джиро?

Майката на Джиро беше умряла неотдавна, а сестра му беше в някаква лудница, откъдето едва ли някога щеше да излезе. Бокузо знаеше, че освен интелигентен Джиро беше и много, много хитър и умел. Кеничи беше прибирал дълговете на улицата и беше играл впечатляваща роля в цялата игра, но никога не беше съумял да остане незабележим като Джиро. Джиро винаги спазваше заповедите и слушаше висшестоящите. Беше изключително спокоен и хладнокръвен.

Бокузо осъзнаваше, че ако Лейди Смърт се върнеше изобщо в Япония - нещо твърде вероятно, тя щеше да разполага със огромни протекции не само от корейската мафия, но и от самия Гао Минг. За второто все още не беше абсолютно убеден, но след като получи онези сведения за детектив Юшима подозренията му все повече се трансформираха в увереност.

Бокузо искаше да играе на едро и да спечели онова, което смяташе, че му се полага. Отдавна вече разполагаше с поне пет милиарда долара, но повечето бяха обърнати в различни инвестиции, злато и прочие. Знаеше, че ако Лейди Смърт нанесеше своя смъртоносен удар първа имаше голям шанс да бъде жертва. Но той нямаше да остави нещата така.

Бокузо си спомни за кой ли път Яшимара - дали пък не беше искал да каже, че смъртта ще застигне Бокузо от някое от онези многобройни деца, заченати със семето му? Доста въпроси без отговори.

Едва ли обаче някой подозираше, че той имаше и шпионин в самата мегакорпорация и че този шпионин беше самият детектив Юшима. Бокузо имаше сериозни опасения дали Гао Минг не беше усетил именно това, но се съмняваше - иначе досега щеше да бъде премахнат.

Резиденцията на Бокузо беше изключително странна и особена - той обитаваше подземните етажи на един от небостъргачите, а отдолу имаше прокопани няколко предълги тунела с минимотриси - достатъчни за бягството на един човек.

Всъщност в предишното си жилище беше оставил да живее или по-точно да се появява неговият собствен двойник - грижливо подбран от самия него. В надземната част на новата му резиденция живееше друг негов двойник, който пък даваше заповедите - именно той беше дал заповедта на Джиро без той да заподозре, че заповедта не идваше от истинския Бокузо.

Тази невероятна комбинативност му даваше предимства, но той съвсем не се надяваше на нея. С Тодака поддържаше неутрални отношения и ги свързваше главно общия бизнес, а също и миналато. И все пак имаше време, когато Тодака беше усещал сериозни симпатии към Бокузо и Яшимара - те бяха неговите лъвове. Те бяха завоювали огромната му империя. Те го бяха спасили от почти сигурна гибел. Те му бяха осигурили правото на съществуване.

Бокузо все още беше човек от стомана, но с годините се беше научил, че не човек не трябваше да поверява и да оставя живота си в чужди ръце.

- Дадох живота си, за да живеят други. Служих вярно и честно - каза той. - Сега явно идва моят ред. Но каквото и да се случи, Яшимара знаеше, че му бях като брат. Знаеше го!

Наоколо нямаше кой да го чуе. Той бе напълно сам. Тишината беше толкова силна.

Джиро пътуваше според предварителната уговорка - там, където трябваше да бъде. В Макао. Само там беше мястото, където Бокузо все още имаше действително силни позиции.

- Трябва да имаш предвид, че е възможно да има хора, които да ти попречат и да се опитат да се доберат до теб много преди да стигнеш до Макао - беше го инструктирал двойникът на Бокузо с толкова съвършени жестове, които едва ли необученото око би различило от жестовете на истинския Бокузо. - Твоята мисия е извънредно важна. Трябва да предоговориш някои условия със съакционерите.

- А ако нещата ударят на камък? - запита го протежето му. - Все пак трябва да знам как да постъпя.

- Тогава ще оставя нещата на твоята собствена преценка - му отговори Бокузо. - Най-вероятно в многовариантната реалност мегакорпорацията ще отвори дискретен интервал от време специално за теб. За да пътуваш необезпокояван, но все пак...

- Работим за мегакорпорацията, нали? - обърна се директо към него Джиро.

- Работиш за мен, а аз работя за нея - каза Бокузо с тон, който да покаже, че нямаше нужда Джиро да знае повече. - Но трябва да знаеш, че нещата отдавна не са такива, каквито изглеждат.

Джиро кимна с разбиране. Той оценяваше тази деликатност от страна на Бокузо. Не беше нещо обичайно шеф от неговият ранг да проявява такава склонност за толерантност - но случаят беше изключителен и затова много неща щяха да бъдат повече от странни.

От този разговор бяха минали два дни. Цели два дни, които бяха като цяла вечност за Бокузо, който не беше виждал светлината доста отдавна.

Бокузо осъзна странната ирония - докато Хироюки, който беше на върха на небостъргача не виждаше мрака в душитена хората или поне така изглеждаше, Бокузо, живеейки под земята беше лишен от светлината.

"Истинската тишина е населена с безброй същества" - помисли си Бокузо. По ирония щеше да се окаже прав - той също владееше Китайско Дао и беше време да поведе войната за собственото си право на живот.