– Стигнахме. – каза Чарли, спирайки пред една невзрачна къща, на чиято врата почука.
Нямаше никакви табели или каквито и да е обозначителни знаци, че това е лечебница, но когато вратата се отвори, Елизабет разпозна топлите очи на жената, която й бе дала отварата. Флетчър й каза нещо, което я накара да се усмихне, а после се отдръпна настрани, за да ги пусне да влязат в тясното преддверие. Сам практически скочи, за да мине пред нея, а после просто спря и не помръдна повече.
– Какво правиш? – попита го раздразнено и го бутна по гърба не толкова защото хранеше някакви илюзии, че може да го отмести, колкото за да му припомни, че все още е там.
– Безопасно е. – каза й, след още няколко секунди, след което се дръпна, колкото да й позволи да влезе: – Стой до мен.
Тя го изгледа, сякаш си е загубил ума.
– Да не мислиш, че ще започнат да ме замерят със скалпели?
– Има и триони. – изтъкна й и повтори: – Не се отделяй.
И по-лошото? Беше абсолютно сериозен. Елизабет побърза да извърне глава, за да скрие усмивката си.
– Лин! – извика я тогава Чарли, правейки й жест да се приближи към младия мъж, с когото приказваше. – Това е доктор Захир. Той се грижи за Лауд.
Без да знае как да го поздрави, Елизабет само му се усмихна. Докторът не й върна усмивката, ами каза нещо рязко и тръгна към една открехната врата, оставяйки ги да го последват.
– Захир каза да изчакаш отвън. – обърна се Чарли към Сам. – Нещо, свързано с това, че си твърде висок и тромав и може да счупиш нещо.
– Мога да му счупя гръбнака.
– Сам! – скара му се Елизабет.
– Няма да я пусна сама в стаята. – изръмжа недоволно Казра и погледна към вратата, сякаш зад нея се криеше цяла армия мори, които само чакаха тя да влезе, за да я грабнат.
– Няма да е сама. Аз ще съм с нея. – каза Чарли и й намигна. – За да превеждам при нужда, разбира се.
– Ако й се случи нещо… – Сам не довърши заплахата си, а се завъртя и с няколко тежки стъпки отиде до малкото синьо диванче, на което тя бе седяла. Когато седна върху него, то изскърца жално.
Елизабет поклати глава. Не остана да разбере дали ще издържи тежестта му, ами побърза да влезе в стаята. Не беше голяма и изглеждаше дори по-тясна заради лавиците с различни шишенца и бурканчета по стените, металната маса в средата и двете легла в другия край на стаята. Едното стоеше празно. На другото спеше Финиан.
Лизи се приближи плахо до него. Лека завивка покриваше тялото му, но шината на единия му крак бе невъзможна за пропускане. Лицето му беше бледо и все още изпъстрено със грозни синини и драскотини. Едната му буза беше покрита от превръзка. Беше й толкова странно да го вижда така. Изглеждаше… млад. Тя знаеше, че е млад, защото сам й беше казал, че е на двадесет и две, но сега, гледайки отпуснатите черти на лицето му, докато лежеше в болничното легло, за първи път го осъзнаваше.
– Как е той? – попита тихо.
– Няма нужда да шепнеш. – отговори й Чарли. – Под упойка е.
– Под упойка? – сама се изненада от страха, който стисна гърлото й. – Толкова ли е зле? Ще се…
– Не е толкова зле. – побърза да я успокои Флетчър. – Просто доктор Захир не иска да започне да щъка, преди да е достатъчно здрав.
Елизабет задържа погледа си върху него за няколко мига, преди да кимне леко и да издиша напрежението, което се беше насъбрало в нея.
– Искам да ти благодаря. – каза след малко, пресягайки се да приглади несъществуваща гънка на завивката на Калахан. – Ако не ни беше намерил тогава…
– Но ви намерих. – каза й Флетчър и й хвърли една от мошеническите си усмивки. – А ти наистина трябва да престанеш да благодариш за всичко. Има хора, които могат да поискат нещо в замяна.
Лизи присви очи срещу него, уж раздразнена.
– Добре тогава. Не съм ти благодарна.
Той се ухили и преди тя да е успяла да го спре, разроши косата й.
– Добро момиче!
– Хей! – скара му се и посегна да избута ръката му.
Чарли беше по-бърз от нея, дръпвайки се встрани, преди да е успяла да го докосне.
– Недей така! Знам, че сме в лечебницата, но без насилие!
При това Захир се обади и ако сърдитият му тон не й беше подсказал, скръстените на гърдите му ръце и намръщената физиономия доста ясно показваха, че никак не е доволен от глупостите им.
– Ако си се нагледала на принца, предлагам ти да се махаме, преди наистина да са полетели скалпели и триони. – каза й Чарли.
Принцът. Лизи отново сведе поглед към Финиан. С високите си скули, правилния нос и волевата брадичка предполагаше, че наистина прилича на някой принц от книгите с рисунки, които четяха на малките деца. Пресегна се колебливо и приглади бритона му настрани, така че да не му влиза в очите. За първи път го докосваше доброволно. Той дори не трепна. Не го бе осъзнавала до онази нощ, когато уби работника, но той наистина се беше опитвал да помогне. Не бе искала да вярва на нещата, които й казваше. Беше се опитал да я предупреди какво ще се случи, а тя, като малко дете, се беше тръшкала и запушвала уши с ръце, за да не чува. А сега… Сега се чувстваше толкова изгубена. Повече от всичко й се искаше да е буден, за да й каже какво да прави. Нуждаеше се от него.
Въздъхна тихо и кимна на Чарли.
– Готова съм.
Когато излязоха отвън, завариха Сам все още да седи на диванчето, но имаше няколко съществени разлики. Като например, че масичката пред него беше започнала да се огъва от подноси с най-различни дребни сладки, като жената с красивите очи тъкмо се задаваше с още. Или пък това, че в едната си голяма ръка държеше малка чинийка, а с двата пръста на другата – чашка с тъмна течност. Когато Флетчър се засмя, изражението на Казра започна да вещае смърт. Приличаше й на някой много недоволен батко, хванат да играе на чаено парти със сервиза на някое малко момиченце. При тази мисъл и Лизи не издържа и също се засмя.
– Не е смешно. – избуча недоволно Сам.
– Напротив. – каза му тя.
– Не е. – продължи недоволно Казра, но в следващият момент кимна към отрупаната със сладкиши маса: – Ела и си вземи нещо.
– Страх те е, че ще продължи да носи още ли? – подкачи го Чарли, преди да се обърне към жената, да й каже нещо и да поклати отрицателно глава.
– Мен ме е страх, че ако си взема, само ще я окуража. – каза Лизи и пристъпи по-близо до масата, за да огледа сладкишите. Повечето от тях не беше виждала преди.
– Мислиш ли, че ще може да изядеш всичко? – попита я напълно сериозно Сам и сръбна звучно от кафето си.
– Не. – отвърна също толкова сериозно, преди да си избере една от сладките и да си отхапе. Беше пропита със сироп, който потече по ръката й, въпреки че беше забодена на клечка, за да предотврати точно това. Хвърляйки един поглед към Чарли, Захир и жената, за да се убеди, че още си говорят и не й обръщат внимание в момента, бързо облиза сиропа от пръстите си. Майка й сигурно щеше да получи нервен срив, ако можеше да я види сега. – Но бих опитала.
– Давай. – подкани я Сам и посочи към една сладка, поръсена с някакви начупени ядки: – Казвали са ми, че е вкусна.
Лизи отново погледна към Флетчър. С доктора изглеждаха, сякаш щяха да си говорят още известно време, така че тя взе сладката и седна на ръба на диванчето до Сам. Тежестта му караше възглавниците да потъват надолу и тя се подпря по-стабилно с крак, за да не се свлече към него.
– Наистина ли не обичаш сладко? – попита го.
– Не. – отговори й: – А ти наистина ли го харесваш?
Тя се засмя и покри устата си с ръка, преди да е пръснала трохи навсякъде.
– Защо ме гледаш все едно аз съм ненормалната в случая?
– Не ти ли… лепне устата от него?
Лизи прехапа устни, за да скрие усмивката си, и поклати глава.
– Опитвал ли си някога нещо сладко? – попита го и без да дочака отговор, му показа бисквитата в ръката си. – Пробвай от тези. – той я изгледа, сякаш му предлагаше фантоми. – Обещавам, че не лепне!
– Опитвал съм. – каза й, но в следващия миг хвана ръката й и поднесе сладката кум устата си, внимателно отхапяйки половината. Предъвка бързо и преглътна със същата отровена физиономия, с която беше посрещнал и предложението й да я изяде. – Не го разбирам, но щом ти харесва – изяж ги.
Тя местеше възмутен поглед ту към нахапаната бисквита, ту към него. До извитите му в отвратена гримаса устни даже имаше полепнала троха!
– Ужасен си. – заяви му.
– Защо? – изгледа я объркано Сам.
Преди да е имала възможност да му обясни, че не се прави, както той направи, Чарли се появи и й се усмихна.
– С доктора се наприказвахме. Ако Казра си е изпил кафето, предлагам да тръгваме. Чака ни разходка! С добър край!
Сам изсумтя под нос и се изправи, позволявайки на дивана да възвърне с облекчено скърцане нормалната си форма. Лизи пък погледна нещастно към бисквитата в ръката си. Беше нагризана от чужд човек, който отгоре на всичкото не я бе оценил. Трябваше да я хвърли. Но, от друга страна, беше сладко…
С примирена въздишка си гризна от нея и последва мъжете навън.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук:

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com