Лицето на Хирса се изкриви в кисела гримаса при перспективата и стражът отвори уста да възрази, но свирепият поглед на коняря го накара да размисли. Сам изглеждаше бесен, сякаш всеки момент щеше да оголи зъби и да изръмжи заплашително, както Елизабет го беше виждала да прави и преди. Изражението му не оставяше никакво съмнение, че думите му не бяха предложение, а неоспорим факт. Лизи хвана Казра за ръката и го задърпа към хана, за да говорят с Аша да ги освободи.
Отначало ханджийката се противеше и си личеше, че е на път да им откаже, което противно на очакванията на Елизабет накара Сам сякаш да се поуспокои малко, но тогава Хирса подаде глава в кухнята и много любезно обясни, че Елизабет е нужна по работа на Лунарата. Макар да не спомена нищо за Сам, Аша започна да кима ентусиазирано с угодническа усмивка и само дето не хвана и двамата за ръка, за да ги изведе навън при гвардееца.
Казра изглеждаше готов да убие някого и момичето се зачуди как да го попита защо е толкова ядосан, когато Хирса беше наоколо. Тъкмо беше почти готова да го пита директно, когато Чарлс изникна на двора, хвърли един поглед на киселите мъже от двете й страни и на нейната нещастна физиономия и с широка усмивка заяви, че идва и той, накъдето и да бяха тръгнали.
Сега мошеникът вървеше до нея. Не бяха започнали така – първоначално Елизабет се мъчеше да ходи отпред, до гвардееца, като той щеше да ги доведе до мястото, където се бяха натъкнали на жрицата и нападателя й, а след това тя щеше да им покаже накъде беше избягал мъжа в последствие. Имаше само един мъничък проблем. Съвсем дребничък – само около два метра и най-малко сто килограма чист мускул. Всеки път когато Лизи и Хирса се опитваха да започнат някакъв разговор, Казра грубо се провираше между тях. Дори застанал така, конярят видимо ставаше все по-раздразнен с всяка казана дума помежду им.
Не го беше виждала такъв. С изключение на озни път, когато го беше заварила в конюшнята, Сам винаги се беше отнасял мило и търпеливо към всички. Или поне каквото минаваше за мило при него. Сега обаче беше открито враждебен към младия гвардеец и Лизи просто не можеше да си обясни защо. За да попречи на ситуацията да се влоши, Лизи забави хода си и изостана с няколко крачки назад, за да върви редом с Чарли. Ако не друго, русата коса на мошеника се забелязваше почти толкова лесно насред оживените улици, колкото и високата фигура на Сам, и двете групички трудно можеха да се загубят една друга. Казра се обърна и хвърли поглед назад, видимо чудейки се дали да не дойде при нея, но щом забеляза, че и Хирса прави същото, се обърна обратно напред с потъмняло изражение. От няколко крачки разстояние и двамата мъже изглеждаха напрегнати и съсредоточени, сякаш бяха впрегнати в странно състезание кой може да крачи по-кисело. Елизабет въздъхна.
– Не разбирам защо Сам не го харесва чак толкова много. – каза на Чарли. – Да не би да са служили заедно и да са се скарали?
Мошеникът изглеждаше объркан, сякаш не разбираше за кого говори, но след миг й се ухили широко и отвърна:
– Не са служили заедно. – след това потри брадичката си замислено. – И до преди две седмици не са имали никакви проблеми един с друг.
– Преди две седмици? – повтори тя озадачено.
Честно казано малко си отдъхна. Тревожеше се, че двамата са се скарали заради нея, когато далширът дойде в странноприемницата да иска помощта й, но това се беше случило миналата седмица. При това положение щеше да е най-възпитано да остави темата и да не се бърка във взаимоотношенията на мъжете, но само един поглед към напрегнатите рамене на Сам я накара да попита:
– Какво се е случило преди две седмици?
Усмивката на Чарли се изкриви в единия край, сякаш се чудеше как точно да й отговори. След няколко секунди размисъл думите му не звучаха много сигурни:
– Преди две седмици младо момиче и брат й осуетиха нападение над жрица на Ну’Ахра и бяха разпитани от двама стражници за случилото се.
Тя сви вежди объркано.
– И защо е сърдит заради това? Те не се отнасяха лошо с нас. Даже Хирса е доста мил.
Изражението на Чарли беше объркано при първото изречение, невярващо при второто и на края на третото просто беше зяпнал с равна доза възмущение и изумление. Той погледна напред към Хирса и Сам и след това се обърна обратно към нея с ужасен поглед.
– Трикрака котка и торба с чесън! Ти въобще не осъзнаваш, че Хирса те сваля!
Елизабет беше убедена, че в момента с Чарли имат абсолютно еднакви изражения.
– Трикрака котка и… – повтори и сбърчи нос. – Ти да не си някоя вещица? – след това и останалата част от думите на мошеника стигнаха до нея и тя поклати глава. – Сигурно изпаренията от торбата с чесън са ти размътили мозъка, защото няма начин Хирса да ме сваля. Та той едва ме познава!
– Още ли не те е поканил да излезете? – попита мошеника. – Говори ми за това от седмица. Аз знаех, че ще го отрежеш, но…
Елизабет премести втрещения си поглед от Чарли към гърба на гвардееца. Сякаш усетил вниманието й, Хирса надникна през рамо към нея и тя побърза да отклони вниманието си някъде встрани.
– Сигурно не си разбрал правилно. – запелтечи тя. Сниши глас и продължи: – Аз съм… е, всички знаем какво. А Хирса е гвардеец. Има си сребърния маншет и всичко. Не би… Не е заявявал никакви намерения да ме… ухажва.
– Хирса е войник, – поклати глава мошеника. – не очаквай официално писмо с печат от пръстена му и официално оповестени “намерения” в него. А и Сам не ти е пращал писмо, нали?
– Сам? – гласът й прозвуча странно писклив.
Чарли отново се почеса по брадичката.
– Знаеш ли, като се замисля тоя дългун дори не е осъзнал още, че те харесва по този начин. Добре, че поне единият от вас двамата знае какво става.
Лизи усещаше как с всеки забързан удар на сърцето й лицето й става все по-червено. Осъзна, че с ръце мачкаше края на туниката си и се насили да я пусне, стискайки ги вместо това в юмруци.
– Сам не ме харесва по този начин. – каза му, стараейки се да не звучи особено нещастна от това. – Ние сме просто приятели.
– Добре, щом така смяташ. – Чарли кимна с усмивка. – Но, Лин, той те нарича амара. Заради цвета на очите ти. Това е най-близкото до рецитиране на поезия, което можеш да очакваш от него. Сигурен съм, че той не го осъзнава, но мисля, че ти, някак си, го знаеш.
Първата й реакция беше да отрече, но думите замряха на устните й. Лизи отново погледна към широкия гръб на коняря. Отначало си беше мислела, че се страхува от него, но не й отне много време да открие, че кривата му усмивка караше сърцето й да препуска по съвсем друга причина. Сам не беше като никой друг мъж, когото бе срещала през живота си. Изглеждаше така, сякаш можеше да скърши възрастен мъж на две само с една ръка, но по някаква причина тя не вярваше, че ще го стори, освен ако наистина не е преценил, че това е най-правилното решение. Лизи нямаше причина да си го мисли, но всичко от начинът, по който се движеше – толкова безшумно и грациозно въпреки размерите си – до това как се изразяваше директно и лаконично, просто й говореше за контрол. Поведението му беше толкова далеч от онова на ривчаните, които не изпускаха възможност да се изперчат като пауни с новите си дрехи или пък новата си жена пред приятелите си, само за да споделят клюки за същите тези приятели, щом си обърнат гърба. Лизи беше виновна за същото – мразеше Меридит, само защото беше по-красива, по-богата и произлизаше от истински благородници. Всички, включително самата тя, бяха лицемери и използвачи, които се разгневяваха лесно и неконтролируемо.
Но Сам не се гневеше. Освен когато говореше с нея. А мисълта, че някак си тя успява да пропука контрола му…
Беше ли възможно наистина и той да изпитва същите неща към нея?
Погледна скришом към Чарли. Мошеникът просто продължаваше да върви до нея с редовната си лека усмивка, сякаш току-що не й беше казал нищо важно.
– Значи… – започна несигурно. – Според теб той… ревнува от Хирса?
– Да, но… – лицето му отново се изкриви в несигурна гримаса. – Не му казвай, трябва да се усети сам по някое време. Надявам се.
Прозвуча й, сякаш Чарли си прави някакъв експеримент на неин гръб. Не че имаше значение.
– Няма да му кажа нищо. – обеща му. Въздъхна и каза: – Дори и да си прав, не мога да бъда с него.
– Естествено, че можеш! – ухили и се Чарли. – Дори баща ти да те е обещал на някого – вече не си в Рива. Всеки сам избира с кого да бъде. А и Сам няма родители, така че не се притеснявай, че някоя голяма хайранска тьотка ще те погне с точилката, задето си чужденка, омаяла сина й!
Елизабет го изгледа втрещено, а смехът самичък избухна от нея въпреки желанието й да остане сериозна, след като научи, че Сам е сирак.
– Хайранска тьотка? – изкикоти се.
Чарли се огледа и конспиративно посочи една доста едра жена с разгневена физиономия, която дърпаше или по-скоро носеше малко момченце за ръката на някъде. Тълпата се разделяше при наближаването на жената и се събираше отново след нея.
– Тези са страшни. – каза мошеника с театрално широки очи и ентусиазирано кимане.
Лизи се опита, но просто не успя да спре смеха си, като си представи Сам като дете с вечно сериозната му физиономия да бъде теглен през пазара от ядосаната си майка. Ако изглеждаше като тази жена, момичето определено щеше да се замисли два-три пъти, преди дори да го заговори.
Като погледна напред към мъжете, само се разсмя по-силно на озадачените физиономии на Казра и Хирса, които явно я бяха чули дори насред шумната улица.
– Щях да успея да я спечеля. Вече дори Насифа не ми се смее толкова зад гърба. – каза на Чарли. После усмивката й бавно се стопи и Лизи въздъхна. – Но не е защото съм обещана на някого или защото ме е страх от роднините му.
– Какъв е проблемът тогава? – попита Чарли, като гласът му беше наистина сериозен може би за първи път днес.
Първата причина беше, че тя е Сянка, разбира се – не, че на Флетчър или Казра изглеждаше да им пука. Двамата сякаш изобщо не схващаха, че са приели сред себе си чудовище, така че Лизи не видя никакъв смисъл да го споменава. Но имаше и друга причина, нещо, което не беше споделяла с никого, и сега, докато вървеше редом до Чарли, се чудеше дали може да му се довери с нещо такова. Той беше измамник и никога не го беше крил – даже се гордееше със себе си. От друга страна обаче, също като Сам, още от самото начало се държеше добре с нея, като дори пренесе Финиан до Захир, когато страшникът беше ранен.
Но пък и Калахан беше изглеждал съвсем чудесен, преди да се окаже, че не е.
Погледна скришом мошеника. Беше си обещала да не се доверява отново толкова лесно, но простичката истина беше, че всъщност харесваше Чарли. Пък и нямаше как да е толкова лош, щом беше приятел на Сам, нали?
– Не искам да му казваш нищо, става ли? Аз ще му разкажа всичко. – когато събереше достатъчно смелост, добави на ум. Флетчър сякаш долови мислите й, защото кимна леко в знак на съгласие. Лизи облиза пресъхналите си изведнъж устни, пое си дъх и каза: – Замесена съм с лоши хора. Или по-скоро човек. Всъщност не е и човек, но не знам какво е. Мисля, че се казва Ка‘Раим. – погледна към мошеника, за да прецени реакцията му, но безизразното му лице можеше да си съперничи с това на Казра. – Чувал ли си за него?
– Ка’Раим е… – Чарли направи кратка пауза, заклати леко глава настрани все едно обмисляше нещо и най-накрая каза – много известна личност наоколо. С по-лоша репутация, отколкото заслужава. – побърза да добави мошеника – Как точно си се замесила с него?
– Той ме преследва още от Рива. – сподели му. – Онзи гарван, който все се върти около мен? Шпионира ме с него.
– А, пилето. – кимна Чарли. – То му е нещо като подпис.
– Подпис върху какво? – попита го внимателно Лизи, макар вече да подозираше отговора.
Нямаше начин хората от бедняшкия квартал да й дадат водата си току-така, щом видят гарвана, ако репутацията му не е точно толкова лоша, колкото заслужава.
– Ъм… главно върху трупове. – прокашля се смутено мошеникът. – Оставя пера върху тях. Все пак е най-известния убиец в Хайрани.
Елизабет вдигна глава към синьото небе и затвори очи.
– Естествено, че най-известният убиец в Хайрани ще е обсебен от мен. – измърмори. – Защо не?
– И в света! – допълни с приповдигнат тон Чарли. Лизи изсумтя изстрадало. – Какво значи, че е обсебен от теб?
– Значи, че влиза в главата ми от месеци. – изпуфтя момичето. – В сънищата ми. Отначало ме вкарваше в кошмари, където разни същества ме разкъсваха и изяждаха всеки път, щом заспя. После реши, че иска да ми е приятел и в момента е основно досаден.
Усмивката на лицето на мошеника изведнъж замръзна и се стопи в изражение, което Елизабет не беше виждала преди. Изглеждаше сериозен, но челюстта му беше по-напрегната, веждите му малко по-събрани, очите му и ноздрите му малко по-присвити.
– Не се притеснявай, – каза той с равен, уверен глас, нетипично лишен от нотки на насмешка или перчене. – ще говоря с Ка’Раим.
– Познаваш го? – възкликна Лизи, а в следващия момент се пресегна и стисна ръката му. – Каквото и да правиш, недей да говориш с него! Той е непредсказуем! Няма дори да се поколебае дали да те убие, ако реши, че не те харесва! Обещай ми, че ще си мълчиш!
Тя усети другата му ръка върху своята.
– Обещавам ти, че няма да търся Ка’Раим, за да говоря с него. – усмихна й се мошеникът.
Лизи задържа погледа си върху него за още няколко мига, преди да кимне леко и да го пусне. Пое си дъх и бавно го издиша.
– Извинявай, не исках да… Той просто е опасен. Може да те накара да ти се иска да си мъртъв. – усети се, че беше обвила ръце около себе си и побърза да ги отпусне около тялото си. Прочисти гърлото си и попита: – Покрай Кантората ли го познаваш?
Чарли кимна.
– Мисля, че ще е добре да ти обясня какво е Кантората, но този разговор не е за улицата.
Лизи се огледа. За момент дори беше забравила, че са навън. Любопитството й беше разпалено. Беше успяла да изкопчи съвсем малко информация от Франк, а колкото повече знаеше за него, толкова по-малък ставаше риска той да реши, че все пак не му трябват приятели като нея. Но щеше да й се наложи да прояви още малко търпение, преди да разбере как точно са свързани убиец и институция, която специализира в дипломатическа помощ. Не че вече не се досещаше за поне един отговор – подозираше, че работата на Кантората не е толкова невинна, колкото двамата със Сам й я бяха представили още първия път, когато й споменаха за нея.
– Добре. – каза на Чарли и му се усмихна леко. – Само да не забравиш.
– Няма начин да забравя! – ухили й се мошеникът.