Все едно я бе ударил гръм. Ушите й пищяха пронизително, карайки я да иска да се свие на кълбо и да стиска главата си. Вместо това обаче Елизабет се надигна на лакти и започна да се оглежда, мигайки на парцали в опит да види нещо повече от бледи силуети на бял фон.
Леглото бе запокитено на една страна до стената, като изглозганата кост се беше забила в дюшека. Железният полилей лежеше на земята смачкан, а стъклата на прозорците бяха разбити и пердетата накъсани от силата на взрива. В центъра на този хаос стоеше Калахан, а в краката му, омотана от огнения ремък на камшика му, се гърчеше жената, която отказваше да умре.
– Защо я държиш? – попита го Елизабет. – Изгори я!
– Работя по въпроса! – отвърна й през зъби Финиан, но още не го беше изрекъл и жената застина за миг, след което ръцете и цялото й тяло се напрегнаха. Времето сякаш се разточи до безкрайност, когато камшикът започна да изтънява от напъна и накрая се скъса. – Какво… – успя да каже Калахан, преди да отскочи назад, в опит да избегне жената.
– В името на Боговете! – изръмжа Лизи.
Страшникът се опита да залови съществото отново с камшика, но то вече си беше научило урока и успяваше да го избегне всеки път. Как го постигаше без зрение – момичето не знаеше, но също така не можеше да започне и да гадае как въобще беше все още живо.
Елизабет обаче щеше да промени това.
Изправи се и, възползвайки се от това, че Калахан се занимава с жената, отиде директно до леглото. Издърпа наглозганата тазобедрена кост. Отказваше да отчете по какъвто и да е начин парченцата плът, които усещаше под дланта си, a и нямаше време да се гнуси или ужасява повече. Калахан се мъчеше неуспешно да издърпа сабята си, която все още стърчеше от гърдите на съществото, като май не усещаше, че то го избутва все по-близо и по-близо до разбития прозорец.
Елизабет не се замисли изобщо, ами просто приклекна ниско и се завъртя, така че да вложи цялата сила на тялото си в удара с костта. Колената на жената изхрущяха и тя падна по лице като отсечено дърво на земята. Сабята на Калахан се заби дори по-дълбоко в обгорената й плът. Лизи се изправи и с ритник прекатури съществото на една страна. Наведе се да издърпа оръжието на страшника с идеята да го ползва и да реши проблемите им радикално, но рязко отдръпна ръката си. Пръстите й бяха започнали да изтръпват, преди дори да докосне изящната дръжка, извиквайки спомена за слабостта, която само едно докосване бе предизвикало у нея.
Нямаше значение. Не й трябваше меч.
Жената започна да се надига. Много любезно от нейна страна, помисли си Лизи и замахна с всичка сила. Ябълката на костта се сблъска с лицето на съществото. Главата му отскочи от земята. Това би трябвало да сложи край, само че някой беше забравил да каже на създанието, че не може да е живо с хлътнал на две места череп и напълно изгорено тяло. То повдигна ръка и опита да се надигне отново. Елизабет я спря. Отново и отново я удряше, очаквайки всеки път да е последният, но жената отказваше да умре.
– Нечистите да го вземат! – изпъхтя Елизабет и излая на страшника: – Няма ли да се размърдаш? Отрежи й главата!
Калахан трепна, сякаш се будеше от някакъв транс. Елизабет фрасна за последно жената и се отдръпна, посочвайки я недвусмислено с костта. Финиан задържа погледа си върху момичето за една дразнещо дълга секунда, след което все пак пристъпи да изпълни нареждането. Тъкмо се навеждаше, за да издърпа сабята си, когато се чу изхрущяване. Счупените колена на съществото с изпукване възвърнаха формата си, а обгорената й хлътнала глава започна да се издува като кипнал прегорял карамел, поглъщайки обратно щръкналите костици и потеклата кръв и мозък.
Реформираше се. Съществото регенерираше.
– Какво, в името на всичко…
Калахан не стигна по-далеч. Елизабет също нямаше време да завърши замаха си, за да я повали отновo, нито пък да му изкрещи да използва магията си. Жената скочи с гърлено съскане на крака и този път мишената й беше Лизи.
Момичето отстъпи, избягвайки първия замах на ноктите й. Наведе се, за да избегне втория, а после пристъпи зад нея и със засилка заби острата част на костта малко над стърчащия от гърба й меч. Целеше се в гръбнака, но го пропусна за малко и изруга, докато издърпваше оръжието си. Подхвърли го във въздуха, за да използва главата на костта, но вместо това й се наложи да парира три замаха. Силата на жената можеше да се мери с тази на обладан и всеки удар караше Елизабет да се хлъзга назад по пода. Към прозореца.
Мисълта накара магията й да се пробуди под кожата й, явно осъзнавайки, че още не са се научили да летят.
– Не сега! – процеди през зъби Елизабет.
Напрегна всичките си сили, давайки си болезнено ясна сметка колко отчайващо слаба е, и изтласка съществото назад. Веднага атакува с костта, смазвайки протягащата се към нея ръка, преди да подскочи със завъртане във въздуха и да забие петата си право в дръжката на сабята, вкарвайки я дори по-навътре. Дори докосването през подметката на обувката й накара крака й да изтръпне чак до таза и Лизи се стовари тромаво на земята. Само толкова беше необходимо на жената.
Елизабет усети болка по бузата си, където ноктите съдраха кожата й. Избута ръката й със своята, игнорирайки отвратителното усещане за препечената кожа на съществото, а с другата завъртя отново костта, мушвайки я първо в корема, а после в гърдите. Когато я издърпа за трети път, за да я забие във врата му, създанието изрева и вбесено избута момичето назад.
– Елизабет!
Калахан всъщност прозвуча притеснен. Идеше й да му викне, че малко е закъснял, но беше леко заета.
Повече от половината й тяло висеше от прозореца, като единствената причина да не падаше, беше, че някак бе успяла да се захване с ръка и и крак за рамката на прозореца. Стъкълца се впиваха в пръстите и кръста й, но помръднеше ли дори един мускул, щеше да се прекатури. Каза си да не поглежда надолу, но очите й сами намериха земята два етажа под нея. Когато искаше сама да се хвърли от прозореца на странноприемницата, два етажа не й се струваха достатъчни, но точно в момента не намираше голяма разлика между тях и върха на Магическата кула.
– Нечистите да го вземат! Калахан!
Струя светлина отвътре окъпа сградата отсреща – друга богаташка къща, разделена от тази с ограда. На покрива й, приклекнал, имаше човек. Елизабет го разпозна още преди очите им да се срещнат.
– Сам?
От стаята нещо изтрещя, Калахан извика и в следващия момент жената се яви на прозореца до Лизи, стъпи на перваза и се захвана за стената. Стъклата не й правеха впечатление, но Елизабет й направи. Създанието издаде звук, който много напомняше на смях. Момичето беше сигурно, че сега просто ще я събори. Погледът й отчаяно се отправи към отсрещния покрив, но мъжът го нямаше там.
Сам го нямаше.
Франк го нямаше.
Калахан трябваше да е най-безполезният страшник, който някога е съществувал.
Магията й се надигна отново и този път Елизабет не я отхвърли. Когато жената протегна ръка, за да откачи крака й и да я прекатури, в дланта й се заби рубинено острие. Съществото изкрещя и се отдръпна. Примижа с празните си кухини срещу Лизи, притискайки раненият си крайник до гърдите си, от които все още стърчеше проклетата сабя, а след това се озъби с нащърбени зъби и скочи през прозореца.
Елизабет веднага я потърси на земята, но нея я нямаше там. Нямаше я никъде. Момичето разгърна сетивата си. Над нея магията й се отдръпна, сякаш беше докоснала нещо гнусно. Елизабет не загуби време да мисли как е възможно жената да е над нея, ами оформи ново острие и го запрати натам. В полумрака видя как съществото се отдръпна и го избегна и този път, когато то се пресегна към нея, Лизи не успя да се защити.
Пръстите на създанието се заровиха в косата й и я издърпаха. Елизабет увисна във въздуха, но преди да е осмислила какво, в името на Боговете, се случваше, жената започна да се катери заедно с нея, намирайки някак си места, където да се захване с другата си ръка и краката си, за да продължи да се катери нагоре. При всяко набиране Лизи се залюляваше, а болката в скалпа й недвусмислено й показваше, че дори и съществото да не я пуснеше, косата й нямаше да издържи тежестта й.
Проклета да беше, ако позволеше да умре така.
Елизабет сграбчи с две ръце китката на съществото. Кожата му се размърда и започна да се изхлузва и отлепя. Момичето я досъдра с нокти и отново се хвана, стискайки с всички сили, докато същевременно се опитваше да си представи как магията й се оформя във въжета, които я свързват с чудовището и с всичко, което можеше да спре неизбежният й полет надолу. За цялото време, което бе прекарала с Франк в съня – вече повече от година – така и не успя да усъвършенства тези визуализации. Провали се и този път.
Почти.
Жената изпищя и пропадна няколко метра надолу, когато четирите червени остриета се впиха на различни места в тялото й, забивайки се дълбоко в костите й. От краищата на ножовете излизаха плътни червени нишки, които се увиваха около тялото на Елизабет.
Момичето успя да си позволи една доволна усмивка, преди главата й да се замае. Кръвозагуба, беше й обяснил Франк. Една от слабостите на способността й. Ако прекалеше, можеше да изгуби съзнание или по-лошо.
Което не беше най-приятното нещо, което искаш да чуеш, докато висиш за косата си от прекалено много метри височина.
– Елизабет!
Сам! Сам беше долу!
– Пусни се!
Тя дори не се замисли. Накара остриетата да се изтеглят от жената, а след това прекъсна магията, позволявайки на почти всичката кръв да се върне обратно, където й беше мястото. Останалата се оформи в ръката й като остър нож. Два удара заради неудобния ъгъл – само толкова бяха нужни, за да отсече ръката на съществото.
За един безкраен миг момичето остана увиснало във въздуха, като пронизителният писък на жената беше единственото доказателство, че нещо се е случило. След това Елизабет пропадна надолу.

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay