Беше загубил доверието й. По-лошо – беше я наранил. Нажеженият нож в гърдите му се завъртя, като си спомни как се опитваше да сдържи сълзите си. Но беше много повече от това – тя искаше да скрие чувствата си от него. Както бе правила с баща си. Както правеше с Калахан и Франк. Но не и със Сам Казра. Не и досега.
Чарли му беше казал, че ще стане така. Трябваше да го послуша още първия път, но се боеше, а сега май вече беше прекалено късно. Естествено, нямаше кой друг да обвинява, освен себе си. Той я беше довел тук. Беше го направил инстинктивно – просто искаше да я скрие и да се погрижи за нея. На някакво ниво обаче трябваше да е осъзнавал какво ще се случи. Елизабет не беше глупава и това ставаше ясно за всеки, който прекараше повече от минута с нея. Сам не беше свикнал да се чуди какво ги върши подсъзнанието му, защото до преди да я срещне, не можеше да се каже, че изобщо е имал такова. Всичко беше планирано и под контрол. Определено не му се беше налагало да се чуди дали не го саботира, като го кара индиректно да се разкрие и може би да загуби Елизабет завинаги.
Не, не завинаги. Нямаше да го позволи. Дори и тя да се откажеше от него, той никога нямаше да се откаже от нея. Никога.
– Сам? – повика го несигурно от банята тя.
– Тук съм. – Сам скочи бързо от дивана и само с няколко крачки се озова в коридора: – Какво има, амара?
– Трябваше да изпера дрехите си и сега нямам какво да облека. – дойде смутено отвътре.
Беше гола. Мисълта прогърмя през главата на Сам и за известно време той не можеше да мисли за нищо друго, освен как водните капки се плъзгаха по кожата й. За щастие някаква част от него все пак успя да му напомни, че Елизабет чака, така че той си прочисти гърлото и някак успя да каже:
– Сега ще потърся нещо. – и побърза да отиде в спалнята, където трескаво започна да рови из дрехите си, хвърляйки навсякъде панталони и везани ризи, докато най-сетне не намери една от мек, памучен плат. Грабна я и се върна пред банята, където мало неуверено потропа на вратата: – Амара, намерих нещо.
Елизабет отвори, но само колкото да пропусне парата и да провре влажната си ръка. Щом Сам й подаде ризата, вратата веднага се затвори отново.
– Нямаш ли някакъв панталон? – попита го след малко.
– Не и такъв, който ще ти стане. – отговори й, стараейки се гласът му да прозвучи възможно най-нормално.
– Естествено. – въздъхна тежко Елизабет. Промърмори още нещо, което той не чу, а след това отвори и пристъпи навън.
Първото, което Сам забеляза, беше, че ризата стигаше до средата на бедрата й. Краката й бяха голи и кожата й беше бяла, мека и леко зачервена от топлата вода и понеже последното копче на ризата беше почти на педя по-високо, плата се разтваряше леко отпред – не достатъчно да види нещо, но предостатъчно пулсът му да се ускори, сякаш е завършил особено тежка тренировка.
Лизи придърпа ризата по-надолу, карайки го да отлепи поглед от бедрата й и да го вдигне нагоре. Където яката се оказваше твърде широка за нея и откриваше едното й рамо. Момичето се опитваше да го загърне отново, но така ръба долу се повдигаше, карайки я да повтори отново подръпването. Накрая изпуфтя и остави ризата да прави каквото иска.
– Имаш ли гребен? – попита го.
Сам чу въпроса, но му трябваше срамно много време, за да осъзнае какъв е. Това не беше добре. Когато най-сетне успя да се насили да вдигне поглед от тялото й, превръзката на бузата й го накара да се намръщи. Чак сега си даде сметка, че ръката й също е превързана, на рамото й се виждаше зачервяване от ожулване, а до колкото помнеше и кръста й сигурно е наранен от стъклата на прозореца.
Тя беше ранена, а той я зяпаше като хлапак. Изръмжа тихо.
Искаше му се да можеше лично да провери каква е ситуацията под дрехите й, но нещо го навеждаше на мисълта, че ако сега повдигне ризата, за да види, Елизабет ще забрави, че не иска да използва атмата си или да убива и той щеше да стане на приличен игленик. Засега трябваше да се да се задоволи с това да следи дали някъде по плата няма да избие кръв и ако се случи – тогава да действа. Дотогава обаче щеше да отговаря на въпросите й и да й даде всичко, което е по силите му, което в момента включваше гребен.
– Да. – отговори й след една малка вечност, която се състоеше в не повече от две секунди сконфузна тишина: – Отиди да ме изчакаш на канапето, аз сега ще го донеса.
Елизабет го изгледа озадачено и с известно притеснение, но явно реши да си премълчи въпроса защо се дръжи толкова странно и просто зашляпа с босите си крака към всекидневната. Сам за пореден път се върна в стаята и грабна гребена, но на вратата се спря и се върна до тоалетката, отваряйки чекмеджето й и гледайки подозрително бурканчетата с различна помада за коса. Чудеше се как Елизабет ще реагира на това, но после грабна едно и го пъхна в джоба си, преди да побърза да се върне при девойката.
– Ето гребена. – подаде й го, след което съмненията отново го налегнаха, но после извади от джоба си стъкленицата и я постави на масата: – От това косата ти ще се срещи по-лесно и ще стане лъскава.
Тя само изгледа бурканчето все едно беше отрова, а после просто започна да игнорира и него, и Сам и се среши. Той я изчака да приключи и да остави гребена на масата, като през цялото време се чудеше дали щеше да успее поне до някъде да оправи положението между тях? Дали Елизабет отново щеше да го погледне без студената нотка в очите й? Беше виждал това безразличие и нежелание да имат нищо общо с него на хиляди лица. Всъщност, като се замислеше, на почти всички лица около него. Върху нейното обаче значеше нещо. Беше тежко това обвинение и недоверие да е в погледа й и Сам беше готов да направи каквото е нужно, за да може двамата отново да седнат на стълбите в хана и просто да споделят обяд.
Обичайно тишината не го притесняваше. Мъжът дори я предпочиташе. Сега обаче изведнъж тя стържеше по вътрешността на мозъка му като най-изнервящият звук, който някога е чувал.
– Гладна ли си? – още докато го казваше и осъзна, че от най-глупавите възможни теми за разговор беше избрал най-тъпата, но смело продължи: – Мога да потърся нещо за ядене от запасите?
Елизабет поклати глава.
– Тогава нещо друго да искаш? – попита я, ясно осъзнавайки, че тя дори не го беше погледнала откакто тръгна към банята: – Каквото и да е.
– Не.
– Сигурна ли си? – попита я и отново коленичи пред нея, опитвайки се да хване погледа й със своя: – Нищичко?
– Сигурна съм. – отвърна и се отмести встрани.
– Моля те.
Това поне я накара да го погледне.
– Какво те интересува, Сам? – попита го враждебно. – Всъщност това истинското ти име ли е, или просто онова, което си върви с ролята?
– Истинското ми име е. – побърза да й отговори.
Радваше се, че все пак тя реши да му каже нещо, пък било то и с този наранен тон, от който вината му само се засилваше все повече. Може би щеше да е най-разумно да се одръпне в сенките и да я наблюдава и да се грижи за нея от там, но все още не беше готов да го направи. Не искаше да се отказва все още.
– Не съм те лъгал, амара, нито за името си, нито за това, че ме е грижа за теб. Нищо от това, което сме си говорили или сме правили, не е било лъжа или роля.
Очите й се зачервиха и тя побърза да сведе глава. Пръстите й нервно се заиграха с единия от ръкавите на ризата му, които беше навила, за да й станат.
– Ако Ка‘Раим не те е пратил да ме следиш, тогава защо си започнал? – попита го тихо. – Ако си мислиш, че по някакъв начин можеш да си отмъстиш на него или нещо подобно, няма да се случи.
– Не искам да отмъщавам на никого, амара. – каза й Сам и рискува да сложи ръка върху нейните. Погледът й отново се вдигна към лицето му. По миглите й като скъпоценни камъни блестяха сълзи. Какво не би дал тя да му позволи да ги изтрие. – Първо исках да видя как ще се справиш, но после открих, че искам да ти помогна. Да си добре и в безопасност. Това е.
Единственият, на когото искаше да потърси сметка, бе страшникът, заради това, че продължаваше да я излага на непремерени опасности. Тя все още не бе готова да се бие с чак толкова силни противници като играчката на Малора, но той нямаше капка мозък и не можеше да го осъзнае. При спомена как просто я бе оставил да се бие сама с онова нещо, в гърдите му се надигаше такъв гняв, че му идваше още сега да излезе, да намери Калахан и да му строши безполезния врат, който държеше още по-безполезната му глава.
Заради точно такива импулси обаче сега Елизабет го наблюдаваше недоверчиво. Той се усмихна криво.
– Не искам нищо друго от теб, освен да си щастлива.
– Но защо? – попита го. – Не мога да си обясня как просто си ме видял – ти, убиец в Гилдията – и си решил, че си нямаш по-важна работа от това да се занимаваш с някакво момиче. И то да започнеш работа като коняр и да спиш в конюшнята, когато това – тя размаха ръка към стаята – е само едно от скривалищата ти. Не е логично. Изобщо не е логично. Което само ме кара да си мисля, че ме лъжеш.
– Когато те видях, вече знаех доста неща за теб от Ка‘раим. Знаех, че си изплашена от това, което ти се случва, както и че си съвсем сама. Знам какво е усещането да си съвсем сам и да няма на кого да разчиташ за каквато и да е помощ. Затова, след като те видях и поговорих с теб, реших, че ще ти помогна. Да не говорим, че Чарли изобщо не хареса как страшника се държи с теб все едно си му лична собственост, а не живо същество. Никой не заслужава да е нечия собственост, амара. – Разкриваше й много по-малко, отколкото бе редно тя да научи и Сам пак не знаеше дали не е казал прекалено много и няма да събуди в нея още въпроси, на които в последствие няма да може да отговори. – А и аз не съм само убиец. Още съм търговец, когато се наложи съм и крадец, въпреки че това е специалитета на Чарли и обикновено аз по-скоро съм му охрана, когато реши, че иска компания. Бил съм и бодигард, а веднъж, за малко, продавах на една сергия платове и шапки. Но от всичко най-много ми харесва да се грижа за конете. Затова, когато мога, обикновено се хващам да съм коняр. Което в твоят хан щеше да е малко сложно, защото не е в особено богатия край, но за щастие Чарли имаше кон и реши да отседне за дълго. Мисля, че е наел стаята за половин година напред, а пък коня го спечели на карти от мен преди малко повече от два месеца, така че на Аша й трябваше спешно нов коняр. – осъзнаваше абсурдността на ситуацията, осъзнаваше и, че е на кракча от това да дърдори съвсем несвързано, затова реши да приключи. – И нещата се наредиха.
Тя го гледаше в очите, наблюдавайки го и за най-малкият признак, че я лъже. Сам мразеше да вижда изпълненото й със съмнение изражение, насочено колкото към него, толкова и към нея самата. Можеше да си представи какво й се върти из ума – беше се доверила отново и отново се оказваше измамена. Трябваше да се чувства глупава. Идваше му да удари нещо, някого – себе си.
Елизабет си пое дъх и издиша бавно, след което тихо попита:
– Имаш ли нещо за пиене?
– Вода, плодов сок, хе‘ера и плодово вино. – изброи бързо, преди да е размислила.
– Като сервитьор си. – каза му и почти се усмихна. – Вино.
За сметка на това той й се усмихна, докато се изправяше:
– Имам и подходящи сушени меса за виното. Сега ще донеса.
Лизи кимна, подгъна крака под себе си и постави една от възглавничките в скута си, така че да прикрие разкрилата се плът.
Сам с голямо съжаление изгледа възглавничката в скута й и с изненада откри, че изобщо няма да има против да е на нейно място. Това беше и момента, в който реши че трябва на мига да отиде в кухнята. Не я излъга за изсушеното месо, защото държеше достатъчно храна в апартамента в случай, че му се наложи да се укрие, така че на няколко курса пренесе кана с вино и две големи чинии. Когато всичко беше подредено на масата, наля по една чаша от напитката и предложи на Елизабет да си избере. Първоначално тя само ги гледаше, сякаш се чудеше дали изобщо да си вземе, или пък може би дали някоя от тях не е отровена по някакъв начин, но накрая въздъхна и се пресегна към тази пред нея. Сам не беше осъзнал, че е затаил дъх, докато не го издиша, когато тя все пак посегна към храната. Не му беше проговорила, не го беше погледнала, но поне си взе от храната. Това беше добър знак. Всъщност, Сам беше готов да приеме всичко за добър знак. Нямаше да издребнява, особено когато до преди няколко минути беше напълно сигурен, че яко е оплескал нещата и няма да получи шанс да ги оправи. Отпи голяма глътка от виното и след като и тя отпи от своето, си позволи да попита Лизи нещо, надявайки се да е избрал достатъчно неутрална тема, за да му отговори:
– Харесва ли ти?
– Да. – отвърна тя с равен глас. Загледана безизразно през прозореца отсреща, отпи отново, този път почти пресушавайки чашата. – Харесва ли ти да убиваш?
Въпросът го хвана неподготвен. А не трябваше. Елизабет не веднъж беше доказала, че е умна и всъщност не спира да мисли, дори и когато повечето хора биха го направили. Темата също не трябваше да е изненада, тъй като самата тя се имаше за убиец, макар и по принуда. Но определено не беше очаквал точно това. Може би да го попита колко още скривалища има, до кога мисли да се върти в страноприемницата и дори дали гвардейците знаят кой е. Всичко друго, освен толкова конкретен въпрос.
– През повечето време – не. – каза й след малко, решавайки да се придържа възможно най-много към истинската ситуация: – Убийствата по поръчка са ми безразлични и предпочитам да не убивам странични хора, ако е възможно. – щеше да е разумно да млъкне до тук и замалко дори да го направи. – Има случаи, в които ми харесва. Като онзи, който преби Чарли или някой друг, който си го е заслужил, но не могат да го хванат, защото няма доказателства или е богат. – погледна към девойката, която продължаваше да гледа през прозореца. Пресегна се за каната, доливайки чашата й: – Някои убийства си заслужават.
– В Кантората едва ли постъпват поръчки само за хора, които си заслужават. Този, който има сиглоите, решава от кого да се отърве, дори и да е някой, който си върши работата и с това му пречи. – каза тя. Разклати червената течност в чашата си и отпи. Погледна го. – Не те ли притеснява, че убиваш невинни хора?
– Не съм си позволявал да се замисля. – отговори й.– Това е задача, която изпълнявам. Пък и повечето поръчки в Кантората са от богати хора за богати хора. Влиятелните рядко са невинни. – след което самият той отпи от чашата си и съвсем тихо й призна: – Но напоследък започнах да се замислям над това.
– Напоследък?
– Откакто ти си тук. – поясни и погледа му потърси нейния.
Елизабет вдигна вежда скептично.
– Със сигурност.
Сам не беше много сигурен как да отговори на това. Фактът, че тя проявяваше интерес и безразличието й се беше пропукало, значеше само че говоренето е начина да оправи нещата, но явно думите, които използваше, не бяха правилните. Пък и какво беше очаквал? Да й каже, че тя е причината да започне да се държи повече като човек и тя просто да го приеме? Все пак Елизабет още не знаеше какъв вид чудовище точно е Сам. Ако беше наясно, едва ли щеше да иска да остане в една стая с него, а какво ли оставаше да седи полугола до него. Последното отклони вниманието и погледа му за миг към ризата и голото й рамо, но Сам бързо и с много воля върна и двете към лицето й.
– Преди теб не бях говорил с хора, които са изцяло против убиването, амара. – каза й внимателно: – Чарли не е съгласен, но го разбира и мисля, че не го притеснява много. Останалите… – Сам сви леко рамене: – Ти си първата, чието мнение е важно за мен и след като осъзнах колко те притеснява, започнах да се замислям какво правя.
Елизабет задържа погледа му за няколко мига, отново опитвайки се да открие неистината.
– Не съм изцяло против убиването. – каза накрая. Изпразни чашата си и започна да я върти разсеяно в ръцете си. – Бих убила. Заради себе си. Или заради те… – млъкна и побърза да се поправи: – Заради хора, на които държа.
Сам усети как устните му замалко да се разтегнат в усмивка. Лизи все още държеше на коняря, дори и той изобщо да не се беше оказал просто коняр.
– Аз също държа на теб, амара. – чу се да казва. – Но ти не си направена за убиец. Ти трябва да спасяваш животи.
Елизабет изсумтя и се облегна по-удобно назад. Страните й бяха започнали да се зачервяват от алкохола, а очите й да блестят.
– Ти също можеш да спасяваш животи. – каза му. Приглади все още мократа си от банята коса назад и попита: – Защо Гилдията? Защо точно убиец? Можеше да си… войник например.
– Войниците също са убийци. – изтъкна й той. – Просто са наети от лунарата и носят униформи.
– Но хората не се плашат от тях, като ги срещнат в тъмното.
– Войниците трябва всеки ден да са на работа и винаги да са на разположение. – отговори й: – Също така не им плащат толкова добре.
Лизи сбърчи нос.
– Значи какво? Убиваш някого веднъж в месеца и през останалото време си свободен да висиш в конюшните на странноприемниците, за да дебнеш момичета?
– Една странноприемница и дебна едно определено момиче. – поправи я Сам и пресуши чашата си, след което напълни и двете. – Харесва ми да разполагам с време. Не ми се случва често да е само мое, така че гледам да имам възможно най-много от него и да правя неща, които искам. – след което рискува самият той да зададе въпрос: – Ако можеше да правиш каквото пожелаеш, какво щеше да е то, амара?
– Не говорим за мен в момента, а се опитвам да разбера дали те искам в живота си. – каза му прямо тя.
Сам потисна усмивката си. Гневът я правеше смела по принцип, а сега и виното беше завъртяло главата й. Ако Казра беше истински джентълмен, щеше да прибере алкохола и да предложи на Елизабет да си легне и да си почине след емоциите от деня, само че той не беше. Облегна се назад в канапето, отпи от собствената си чаша и погледа му скришом се плъзна по нея, едновременно отчитайки с облекчение, че няма кървави петна по ризата и оценявайки как плата беше обгърнал извивките й. Май виното започваше да действа и на него, затова реши да си върне вниманието в разговора и небрежно да попита:
– И как върви до момента?
– Не съм стигнала до заключение. Освен че явно да си убиец е най-мързеливата работа.
– Има много тренировки, за да си във форма. – изтъкна й Сам. – Също така всяка задача е свързана с подготовка. Например, налагало ми се е да се уча да танцувам специфични регионални танци, за да мога да се слея с обкръжението и дори да знам как да се храня възпитано. Просто за разлика от благородниците, не ми се налага да го правя всеки ден.
– Сега само не знам дали си тренирал да се правиш на наивен „ударен по главата“, или ти е дошло отвътре. – Елизабет отпи от чашата си. – Мислех си, че ти пазя гърба. Че не разбираш, че хората могат да се възползват от теб. – засмя се безрадостно и се сви още повече в ъгъла на дивана: – С Чарли сигурно много сте се забавлявали.
– Не съм се преструвал с теб, амара. – отговори й тихо и сведе поглед към чашата си, защото не знаеше как може да й докаже това: – Само с теб и Чарли мога да съм аз. С никой друг. – вдигна поглед към нейния и повтори твърдо: – Само с вас. Теб.
– Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че добродушният коняр, който не е съвсем наясно как да се държи сред хората си ти? – попита го ядосано. Синьото на очите й беше започнало да се насища, откроявайки се още повече заради сълзите, които се събираха отново там. – Че тренираният за какво ли не убиец е същият човек, който не си дава сметка, че казва и прави неща, които ме карат да го… – затвори уста със стреснато изражение. Руменината обхвана цялото й лице. Лизи остави чашата с виното на масата и се изправи. – Искам да си легна.
– Добре, амара. – отговори й и се изправи.
Сам й подаде ръка, но тя напълно я пренебрегна, така че той просто я поведе към стаята. През главата му мина мисълта, че може би трябваше да оправи малко стаята от бъркотията след търсенето на дрехи и гребени, но вече беше късно за каквото и да било.
– Това е спалнята. Има допълнителна завивка в раклата, ако ти притрябва…
Елизабет мина покрай него и влезе вътре, но точно преди да й пожелае „лека нощ“ , тя хлопна вратата в лицето му.
Той остана да стърчи няколко секунди в коридора, ослушвайки се за звуци от стаята и мигайки объркано, но когато се увери, че вратата няма да се отвори и Лизи не мисли да му говори отвътре, въздъхна и се върна в хола при виното.

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay