Сам плъзна поглед по нея, отчитайки наперената й походка. Изправени рамене, вирната инатливо брадичка, без дори намек за желание да се свие въпреки лошото му настроение. И при всяка една друга ситуация щеше да е щастлив, че Лизи е толкова уверена и му се опълчва. Това значеше, че страшникът не е успял да я пречупи.
Само че сега много му се искаше тя просто да го послуша и да се махне от проклетото училище. От целия храм това беше най-опасното място, където тя можеше да бъде. Вещицата наблюдаваше учениците и си избираше от тях и Лизи сякаш го беше надушила, защото изведнъж се озова точно там, където най-малко я искаше. Това го наведе и на мисълта, че тя може и наистина да беше напипала нещо, което да я доведе до тук. Елизабет не беше глупава и можеше със съвсем малко информация да намери нишките, които свързват парченцата, виждайки по този начин много повече, отколкото повечето хора успяваха. Беше го показала неведнъж, докато беше навън и Сам се притесняваше, че може би точно този й усет я е довел до тук. Особено след оправданието й, че искала да се учи от местните. Единствената причина да говори все още с лек акцент беше, защото щеше да е прекалено подозрително, ако само за няколко седмици той изчезнеше. Иначе бяха прекарали достатъчно време в сънищата, за да я научи да говори и без него.
Не, имаше още нещо и това не беше само новооткритата й любов към химията и медицината. Само че колкото и изкушаващо да беше, Сам не искаше и нямаше да й забрани да посещава проклетите часове. Щеше да разпредели повече стражи в това крило и около самото училище, но нямаше да я спира. Не беше нито страшника, нито вещицата, за да го прави, но Богове – много му се искаше. Точно толкова, колкото и да я грабне и да я скрие някъде. След като минеше достатъчно време, Чарли щеше да й изготви нови документи. Може би дори щяха да я изкарат богата наследница някъде много, много далеч от тук. Щяха да я представят в обществото, да я издигнат, да я направят важна. Сам имаше опит с това и за Елизабет щеше да се постарае много повече, отколкото за Малора. В този, а и във всички градове важните личности не можеха просто да изчезнат. Можеха да бъдат убити, но не и изчезнали. А двамата с Лизи щяха да се справят с няколко опита за убийство. Сам усети как в гърдите му се разгоря гордост, чието място изобщо не беше тук и сега, когато й бе ядосан. На този етап неговата амара можеше да се справи и сама с убийците. Никой не би предположил колко остри са бодлите й, което също бе предимство. Единици бяха онези, които щяха да я затруднят, ако решеше да се бие сериозно, а за тях той и Чарли щяха да се погрижат.
Сам я изгледа кисело. Определено идеята да я отвлече някъде далеч бе ужасно изкушаваща. И, естествено, той никога нямаше да я осъществи. Изръмжа тихо и се намръщи дори повече.
– Добре. – каза й. Очевидно не бе очаквала това, защото очите й за миг се разшириха от изненада, преди бързо да се присвият подозрително. – Няма да настоявам повече, но никак, никак не ми харесва, шейа.
И просто така рамената й се отпуснаха, а на лицето й отново се появи закачлива усмивка. Лизи се присламчи съвсем до него, но не посегна да го докосне.
– Това значи ли, че в почивния ден ще ме заведеш на плаж?
Защо изобщо му задаваше такива въпроси?
– Да. – избуча сърдито.
– На среща, нали? Не за да тренираме в пясъка или да засичаме колко бързо плувам.
– Може да има плуване. – не се стърпя да я подразни Сам, но вижайки недоволството и примирението, което пробяга по лицето й, побърза да добави: – Като част от срещата. – и за по-сигурно я попита: – Какво още искаш, амара?
– Нека първо видим какво ще се случи с тези планове.
Лизи му се усмихна и се приближи още малко, така че сега ръката й да докосвa неговата, докато вървяха. Съвсем естествено и случайно, разбира се. Сам сведе начумерен поглед към пръстите й. Осъзнаваше чудесно, че тя се опитва да го разсее с близостта си. Още по-ясно му беше, че даже не й се налага да влага особени усилия, за да го постигне. Наистина се побори за няколко мига, но накрая се предаде и просто я хвана за ръката.
– Този път ще стане.
Елизабет му се ухили, без въобще да се опитва да крие колко е доволна от себе си. А когато той изсумтя и я изгледа, тя най-нахално преметна ръката му през раменете си и се сгуши до него.
– След като си толкова сигурен, защо не кажеш какво ти искаш? – попита го.
Този път в погледа, който Сам й отправи, нямаше нищо осъдително, недоволно или ядосано. Въпросът й веднага извика всички спомени от снощи и още по-бързо предизвика у него желанието да я отмъкне в стаята им, където отново да усети стегнатото й тяло да се извива под неговото, а тихите й стонове…
Тръсна глава. Срещата. Беше го попитала за срещата.
– Искам да прекарам времето с теб, амара. – отговори й дрезгаво.
Елизабет вдигна лице към неговото. За момент погледът й се задържа върху устните му. Тя прехапа своите, прочисти гърлото си и попита:
– Само това?
Сам почти не чу въпроса й. Всички мисли изхвърчаха от главата му, освен една – как да я целуне. И за един дълъг миг щеше да го направи, но се сети, че все още й беше ядосан. Откровено можеше да каже, че не му харесва да й е ядосан.
– Другото, което искам, няма да ти позволи да идеш на плажа, шейа. Нито на разходка или среща.
– Защо?
Как можеше да го пита това и да го гледа толкова невинно? Желанието да я отвлече и да прекарат деня само двамата започна да му се струва много разумно. Да не говорим, че беше и страхотен компромис, при положение, че искаше поне месец на саме с нея. Кога преди да я срещне щеше да се замисли за такива саможертви? Очевидно да прекарва време с нея развиваше неподозирани добродетели у него, така че си струваше да проверят докъде може да стигне. Нали?
– Защото ще разгледаш само стаята.
Поне не му беше никак трудно да звучи недоволно. До довечера имаше часове, молитви, танци и Боговете само знаеха още какво.
– Нашата стая? – раздразнението му очевидно продължаваше да не смущаваше Елизабет, като изражението й стана още по-невинно. – Където е нашето легло ли?
Сам направи единственото, което можеше в момента:
– И маса. – изръмжа й.
Ангелското й изражение започваше да се пропуква от малка, дяволита усмивчица.
– Е, ако си гладен, навън има храна.
Убиецът отново плъзна поглед по нея, позволявайки на част от мислите си да се отразят на лицето му.
– Навън няма храната, за която съм гладен, шейа.
Тъкмо хубавата руменина обагри страните й, когато осъзна какво й казва, и стигнаха проклетата врата на помещението, в което се правеше украсата за Лунния фестивал. Елизабет беше обещала да помогне и сега влезе вътре, хвърляйки му един доста знаещ и доволен поглед през рамо. Сам отново изръмжа тихо, след което просто я последва. Не само денят беше започнал ужасно, като научи къде се беше записала, не само, че оставаха часове до края му, но и тези часове щяха да са пълни с бляскави хартийки и само Боговете още знаят какво.
Отговорникът на пансиона беше изненадан, когато капитанът на стражата се появи. След кратко колебание Гюлфам прецени, че е по-здравословно за него да обяви, че още един чифт ръце няма да са излишни и да се опита да игнорира видимо напрегнатия наемник, докато раздаваше задачите. Прояви още по-голяма мъдрост, като си замълча, когато разпореди на Елизабет да започне да оцветява и лепи отрязаните от Рамая и Дамила бели хартии и Сам грабна лепилото и четката, тръгвайки като отмъстителен буреносен облак след нея.
В резултат на чудесното му настроение всички жрици изтеглиха възглавничките си в най-далечния край на дългата маса, като само далширата и Дамила останаха при тях, но все пак седнали от другата страна на Елизабет. Девойката обаче все още не бе изгубила надежда Сам да успее да прокуди Дамила с някоя по-добродушна гримаса.
– Какво му е? – приведе се към нея принцесата и прошепна.
– Много неща. – отъвна също толкова тихо Лизи.
– Например? – попита я с интерес Рамая.
– Иска да ми е ядосан, но не му се получава.
При това сърдитият поглед на Сам се премести от хартийките и се закова върху нея.
– Има за какво. – изръмжа тихо, от което очите на Рамая само просветнаха още повече от любопитство.
– Трябва да ми разкажеш! – каза далширата, напълно забравила за работата си: – Всичко!
– Пред него ли? – изгледа я Лизи развеселено.
Рамая премига объркано, след което погледна към Сам, сякаш изненадана да го види да седи все още тук.
– Не. По-късно.– каза с разочарование далширата. – Но определено трябва да ми разкажеш.
– Ще си помисля. – подразни я Елизабет.
Когато Рамая издаде недоволен звук, Дамила реши, че е крайно време да се обади:
– Не разбирам защо се вълнуваш толкова. Вероятно го е принудила да дойде тук и е недоволен. Погледни само какво прави. Ако бях на негово място, щях да я пратя по дяволите.
Сам действително изглеждаше измъчен. Масата не бе мислена за хора, надхвърлящи два метра височина, затова сега бе прегърбен над тънките листчета и ги мажеше с лепило с малка четчица, която се губеше в ръцете му. Бе толкова съсредоточен и с такова сериозно изражение, че човек би решил, че обезврежда някой магически капан. Лизи трябваше да прехапва устни всеки път, като погледнеше към него, за да не се разсмее. Ако й беше ядосан преди, това със сигурност нямаше да й помогне.
– Ако мога да го принудя да стои тук в час по труд и творчество, мислиш ли, че може да ме прати по дяволите? – попита Елизабет нехайно.
Този въпрос явно хвана Дамила неподготвена, защото тя успя само да премига насреща й, да отвори уста, след което да размисли и да я затвори. Рамая не издържа и се разсмя.
– И аз така си помислих. – каза Лизи.
Едното ъгълче на устните на Сам се бе извило в началото на усмивка, но щом мъжът забеляза, че тя е забелязала, побърза да се намръщи отново. Елизабет въздъхна. Можеше да си представи какво му е да знае, че тя е изложена на опасност и колко трябва да е дразнещо, че дори не може да й го каже. Истината беше, че Лизи се изкушаваше да се откаже и да не стъпи никога повече в училището. Знаеше прекрасно, че той никога не би я спрял да се развива самостоятелно, да учи каквото и както иска и да не зависи от него. За разлика от Калахан и от всеки мъж в Рива, Сам искаше да й даде независимост, дори и това да означаваше да няма нужда от него. Това бе една от многото причини да го обича, а фактът, че дори сега не я спираше, след като без съмнение бе в съствояние да го направи… Последното, което Елизабет искаше, бе да го тревожи. Той трябваше да е щастлив и спокоен. Боговете й бяха свидетели, че го бе заслужил. И точно заради това Лизи не можеше да спре. Щеше да му върне свободата, както той й бе дал нейната. Щеше да направи всичко. Абсолютно всичко. Дори и да рискуваше той да й бъде ядосан.
Но това не означаваше, че тя няма да се постарае да го принуди да й прости. Все пак явно я биваше в това.
Приближи се до него, така че бедрото й да докосва неговото, и попита:
– Имаш ли нужда от помощ?
– Не.
– Добре.
Елизабет го остави да се муси няколко секунди, докато не се пресегна за следващото парче хартия. Тогава бързо се мушна под ръката му и най-безцеремонно седна в скута му. Без да каже нищо, просто продължи да оцветява.
Сам застина с ръце, разперени в страни, след което изръмжа тихо:
– Какво правиш, шейа?
– Работя. Не ме разсейвай.
– Аз да не те разсейвам? – попита я невярващо Сам.
– Шшшт!
– Не ми шъткай. – възмути се убиецът й и нарочно разтресе крака си, карайки Лизи да заподскача.
Елизабет внезапно и напълно случайно се озова под брадичката му, така че да я удари леко с главата си. Щом това се случи, веднага се извъртя към него.
– Добре ли си? – попита го, без да се смущава от киселият му поглед. Целуна брадичката му и леко я потърка с пръст. – Така става, като се държиш като тригодишен.
– Така става, като сядаш в скута ми. – изръмжа й в отговор Сам.
– Значи да се махна? – попита и понечи да направи точно това.
– Не. – отсече. Ръката му се уви около кръста й, а гласът му прозвуча в главата й: – „Тук ти е добре.“
Лизи прехапа устни, за да скрие усмивката си.
“Сигурен ли си? Не искам да ти преча, когато толкова много искаш да си ядосан.“
“Тогава определено трябва да останеш.“ – заяви й съвсем сериозно. – „Така ми помагаш да съм ти ядосан.“
Елизабет се подсмихна.
„Е, щом е така…“ – и се намести много старателно в скута му.
Усети как гърдите му завибрираха от ниското ръмжане, но той не направи нищо, за да я спре или задържи на място.
„Сега определено ми помагаш да съм сърдит, шейа.“ – чу раздразненият му глас. – „От теб не мога да си лепя хартийките.“
„Не разбирам как ти преча. Виж колко дълги са ръцете ти.“ – каза и спусна пръсти по едната.
Сам потръпна едва забележимо от докосването й, но веждите му си останаха смръщени, а гласът – недоволен.
„Не мога да виждам хубаво, а и това е важна работа. Трябва да се върши внимателно.“ – и въпреки това ръката му се стегна около кръста й, притегляйки я по-близо: – „И от двамата.“
Елизабет се облегна на гърдите му, притискайки се хубаво, като продължаваше да плъзга пръстите си по ръката му.
„Така виждаш ли по-добре?“ – попита го невинно. – „Мога да се дръпна още, ако искаш.“
“Искам.“ – Сам се премести съвсем леко, колкото тя да се смъкне малко надолу. – „Така е по-добре.“
E, определено вече не й беше ядосан. Или поне не само това. Когато го усети, тялото й веднага откликна. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се притисне в него тук, пред жриците и отговорника на пансиона, които и сега им хвърляха любопитни погледи.
Май беше направила малка грешка.
Издърпа ръката му, която някак бе успял да пъхне под туниката й и сега пареше кожата на корема й, и я остави на масата до хартийките.
„Значи вече можеш да работиш.“ – каза му.
Сам отново изръмжа, този път доста по-силно, след което просто я прихвана отново през кръста и се изправи заедно с нея.
– Ние тръгваме. – обяви на всеослушание
Елизабет се бе вкопчила в предмишниците му инстинктивно, въпреки че нямаше никаква нужда. Той я държеше здраво, така че краката й да висят на няколко сантиметра от земята. Добре, че масата го скриваше – иначе Дамила нямаше да спре да й се подиграва.
– Не, не тръгваме. – каза му строго и го цапна по ръката. – Пусни ме.
– Добре.
За нейна изненада той наистина я остави да стъпи, но преди Елизабет да се впечатли или притесни сериозно за здравето му, Сам грабна китката й и с широки крачки тръгна към вратата, дърпайки я след себе си.
– Какво правиш? – просъска му.
– Отвличам те. – заяви й най-невъзмутимо.
Вълнение запърха в стомаха й, но сега бе ред на Елизабет да се преструва на сърдита.
– Не може! Имаме работа, не помниш ли?
– Помня. Имаш тренировка след малко повече от час. – информира я и започна да се качва по стълбите.
– Говоря ти за работата, която имах да върша до тренировката! С украсата!
– Украсявахме. – отсече Сам. – Сега отиваме да загреем за тренировката и да се разтегнем. Хубаво.
Елизабет се разсмя.
– Не трябваше ли да си на стотици години и да умееш да се контролираш?
– Повярвай ми, шейа, контролирам се. Много. – погледна я през рамо и добави сериозно: – Вече подминахме два килера и празна стая.
Лизи се ухили.
– Нямам против, ако спреш да ги подминаваш.
– Стаята е близко. – уведоми я и понеже се бяха изкачили, Сам забърза крачка по коридора, съвсем губещ търпение: – Почти сме там.
Щом пристигнаха, той отвори рязко вратата и издърпа Лизи вътре. Още преди да е успяла да разбере какво се случва, Сам я завъртя и в следващия миг беше притисната между тялото му и вратата. Устните му жадно се впиха в нейните, ръцете му зашариха по нея трескаво. Част от Лизи бе вярвала, че той се шегува и че няма начин да е толкова нетърпелив да бъде сам с нея. Сега тази част се развори във въздуха, оставяйки единствено вълнението и желанието, което близостта му предизвикваха. Тя обви ръце около врата му, отвръщайки на целувката, притискайки се в него.
– Това значи ли, че не си ми сърдит вече? – попита го задъхано.
– Не. – отговори й между няколко целувки. – Но работя по въпроса. –подръпна със зъби долната й устна. – Усилено.
– Тогава нека ти помогна. – промълви тя.
Елизабет го целуна отново, а пръстите му се заровиха в косата й.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
© Лесли Все права защищены