Момичето бе загубило гласа си отдавна, но продължаваше да крещи без звук.
Този път Малора не й бе наредила да мълчи, а се наслаждаваше на болката й. Бе поставила пръсти на слепоочията й, а смрадта на магията й достигаше дори до човешките ноздри на Сам. Опитваше се да постигне някакъв положителен резултат от часове, но за Казра бързо бе станало ясно, че и този експеримент ще бъде провал. Каквото и да се опитваше да направи със Сенките, които му нареждаше да й води, винаги протичаше по един и същи начин. Първоначално вещицата се радваше на новата си играчка, наслаждавайки се на ужаса, който будеше в нея. После пристъпяше към работа с оптимизъм, който много скоро преминаваше в раздразнение, защото усещаше, че нещата не вървят. Въпреки това тя продължаваше, докато най-накрая не се примереше, че и тази Сянка я е провалила. Тогава или я превръщаше в мора, или я убиваше.
Едно и също. Седмица след седмица. Година след година. Сам дори не можеше да си спомни вече от колко десетилетия го изпраща да й търси нови жертви. Знаеше само, че това бе една от първите задачи, които го изведе извън тъмницата и че се бе старал да й намери възможно най-подходящи екземпляри, отговарящи на всичките й спецификации. Защото провал означаваше да не излезе никога повече, да остане затворен тук, в тъмното, при нея.
Днес бе започнал да се чуди дали все пак не е решила да го задържи в тъмницата завинаги. Откакто го призова – толкова настоятелно, че този път нямаше възможността да отиде до Рибарския, за да смени тялото – го държа в единия ъгъл на стаята си като някоя статуя, докато тя се търкаляше в леглото с незима. Може би се опитваше да предизвика някаква ревност у него, каквато се виждаше по лицата на не един от свитата й. Сам се постара наистина да се превърне в статуя, изцеждайки всяка емоция от лицето си. Нека го гадае както иска, стига да не усети облекчението му, че поне засега не иска да го включва в забавленията си.
След като Малора се отегчи от престолонаследника, изпрати Сам в подземията. Нареди му специфично да не влиза в никоя от другите килии, а да иде направо при новата Сянка. Oще с влизането му стана ясно, че каквато и регенерация да бе имала, не бе свършила нищо повече от това частично да затвори по-дълбоките рани, които й бе нанесъл. За повече щеше да й е нужен фантом, но никой нямаше да й даде такъв тук. Казра подозираше, че Малора не го кара да ги изтезава просто за удоволствие, а защото й бяха нужни възможно най-слаби и близо до човек.
Момичето стоеше свито в единия ъгъл на килията и тихо скимтеше. Погледът й бе отнесен и изглеждаше, че не е съвсем наясно нито къде е, нито какво се случва с нея. Поне докато Сам не се раздвижеше – тогава започваше да надава крясъци като някое диво животно, докато се опитва да потъне в стената.
Сам се постара да не мърда.
Мъчеше се и да не мисли защо Малора специфично му бе забранила да стъпва в която и да е от другите килии, когато никога досега не го бе правила. Внезапно бе започнал да вижда много повече в малките, злоради усмивчици, които му бе хвърляла цял ден, но упорито отказваше да размишлява над причините.
Най-накрая, след часове, затворен при Сянката, вещицата го накара да я заведе в помещението, където бе и олтарът. В мига, в който Сам пристъпи към момичето, то отново изпадна в безумен страх, който не затихна, когато той я вдигна на ръце и я пренесе. Мяташе се и крещеше, драскаше го с изпочупените си нокти и го хапеше с разбити зъби. А Казра искаше повече от всичко да имаше как да я изведе от тук. Но не можеше.
– Съжалявам. – каза й.
Шепотът му бе загубен сред виковете й.
Рижавият недорасляк вече бе в помещението. Стаята беше заприличала повече на мазето на Захир, където провеждаше аутопсиите. От последния път, в който Сам бе идвал, се бяха появили рафтове, маси и шкафове, пълни с различни шишенца, колбички и инструменти за рязане на човешка плът. Дори олтарът се бе променил, като в четирите му ъгъла бяха добавени сребърни вериги.
Не, не сребърни. От сплавта, която страшниците използваха, за да изцеждат силите на Сенките.
– Окови я. – наредил му бе хлапакът.
Сам го погледна, но не помръдна. Остана да стърчи там, докато момичето се бореше в ръцете му.
– Не ме ли чуваш, самашей? – усмихна му се жестоко Лиат. – Господарката я иска готова.
Казра извърна глава на страни. Почти можеше да чуе изскърцването на зъбите на хлапака. Беше хубаво да му се напомня от време на време, че не беше нещо повече от поредната играчка за Малора. Рано или късно и той щеше да бъде захвърлен. Сам се надяваше да бъде наоколо, когато вещицата му каже, че вече не се нуждае от него, за да види съкрушеното му изражение.
– Знаеш, че тя ти готви нещо специално, нали?
Сам можеше да чуе мазната усмивка на Лиат. Но не реагира. Макар думите му да бяха смачкали дробовете му, дори не трепна.
Само се опитваше да го провокира. Това беше всичко. Елизабет бе в безопасност. Трябваше да е в безопасност.
Боговете му бяха свидетели, ако Малора я бе заловила, Сам щеше да…
– Защо момичето не е подготвено? – токчетата на вещицата тракаха остро по камъка. – Самашей, завържи я.
Гласът й му подейства като ледена вода. Бе му необходима секунда да накара краката си да се задвижат. Да задуши желанието да изиска вещицата да му каже дали не е хванала Елизабет. Да хукне сам и да провери всяка една килия.
Като в транс бе сложил Сянката на олтара. Въпреки нестихващите й опити да се освободи, той я бе задържал лесно с една ръка, докато с другата я оковаваше.
– Моля ви! – изфлъфлила бе. – Пуснете ме! Ще ви дам пари! Имам заделени! На никого няма да кажа, само ме пуснете… Моля ви!
Сам не бе могъл да срещне погледа й тогава. Не можеше да рискува да чувства вина пред вещицата или да мисли за Елизабет, как тя щеше да се бори за това момиче, как щеше да го презира за бездействието и покорството му. Тук той бе самашей.
И като такъв не се бе възпротивил, когато Малора нареди на Лиат на свой ред да го окове за врата към стената. Поредното напомняне от къде е тръгнал и къде принадлежи. Сам просто бе седнал на пода и се бе облегнал удобно на стената.
От тогава бяха минали часове. Нечовешки перфектните черти на вещицата бяха започнали да се изопват от нерви, а движенията й бяха станали отсечени.
– Чýвал съм за специалисти, които експериментират върху души. – обади се несигурно Лиат на крачка зад нея. Кършеше ръце, сякаш лошото й настроение го нараняваше дълбоко. – Може би мога да…
– Млъкни! – изсъска Малора.
Лиат си затвори устата. Вещицата притисна слепоочията на Сянката по-силно, постоя няколко мига така и накрая разпери гневно ръце.
– Виждаш ли какво направи? – обърна се към рижавия хлапак. – Разсея ме! Бях толкова близо!
Сам се изсмя. Тих, носов звук, който просто се изплъзна от него. И който бе напълно достатъчен, за да привлече вниманието й към него.
– Забавно ли ти е, самашей? – попита го с изкуствено сладък глас Малора.
Той я погледна право в жълтите очи. И се усмихна.
Вещицата стисна плътните си устни в тънка линия, като в същото време се изправи в цял ръст. Внезапно светлината от атешите започна да се отразява в червено в очите й като при диво животно или Сянка и Сам бе убеден, че този път наказанието ще е жестоко. Дори Лиат отстъпи назад, проявявайки разум, какъвто Казра въобще не бе очаквал, че притежава.
Но тогава чертите й се отпуснаха. Тя разкърши рамене, сякаш да се отърси от желанието да го убие, и му се усмихна. Не изкуствената усмивка, която представяше пред другите, нито пък жестоката, която той познаваше. Не, тази беше просто щастлива. И смрази кръвта му като нищо друго.
– Вероятно си разстроен, че цял ден трябва да бъдеш далеч от любимата си. – последната дума изрече подигравателно. Доближи се до него, едно отчетливо изтракване на острото й токче след друго. Погали лицето му нежно, преди да стисне брадичката му и да го накара да я погледне. – Не страдай, самашей. Много скоро ще я видиш отново.
Тя не изчака да види ефекта от думите си – знаеше, че раната е нанесена и е дълбока също толкова добре, колкото и че той никога нямаше да й го покаже. Пусна лицето му и му обърна гръб, демонстрирайки болезнено ясно колко убедена бе, че дори след тази заплаха той нямаше да й посегне. Или че дори и да опиташе – нямаше да я нарани.
И Сам остана неподвижен, без да мига, без дори да диша. Tя махна рязко с ръка, издигна млечно-бледа бариера около олтара и излезе от помещението. Лиат я последва тичешком като вярно кученце.
Страхът го бе обгърнал като кехлибар – насекомо. Трябваха му няколко мига, за да си спомни как да си поеме дъх и тогава се изправи на крака. Желязото го заключваше в тялото, затова уви веригата около ръката си и се приготви да я изтръгне от стената. Щеше да претърси лично целия проклет замък.
Сърцето на тялото се бе качило някъде в гърлото, давейки го с бясното си пулсиране неприятно. Трепереше. Не си спомняше някога ръцете му да са били нестабилни, но сега веригата не спираше да дрънчи, докато Сам напрягаше всеки проклет мускул, за да я откъсне. Камъчета се посипваха по пода иззад желязната платка, забита в стената, но проклетото нещо отказваше да излезе.
– Мамка му! – процеди през зъби.
Образът на Елизабет, сама, окована някъде съвсем наблизо, го побъркваше. Той трябваше да я пази. Трябваше да се погрижи нищо никога повече да не я нарани. Да се убеди, че Малора никога нямаше да узнае коя е. Дори да му заповяда да й каже, той бе готов да се съпротивлява на проклетата заповед, да изтърпи болката, да умре, ако трябва.
Изпсува и дръпна отново, стискайки зъби. Вените на предмишниците му изпъкнаха от усилието.
Беше жива – това поне знаеше със сигурност. Откакто Лизи се храни от него, я усещаше. Или усещаше себе си в нея. Не му пукаше какво е, докато тази нишка съществуваше и го свързваше с нея. Можеше да я използва като компас, за да я намери – стига първо да разкъсаше проклетата верига.
Единият болт на платката се разклати, но точно тогава Сам чу стъпки. Не бяха токчетата на Малора, а почти скокливата походка на играчката й. Казра изруга, раздвоен за момент между това да продължи с опита да се освободи и евентуално да удуши с веригата Лиат, или да спре за момента.
Не можеше да рискува. Ако хлапакът избягаше, преди Сам да го докопа, шансовете му да да намери Лизи щяха да ударят нулата.
Изпсува отново и седна.
Лиат влезе в подземието. Доближи се до момичето, което лежеше неподвижно до този момент, но щом усети някой наблизо, започна тихо да сумти. Хлапакът се пресегна през бариерата и взе нещо от олтара. Един от пръстените на вещицата? Стрелна с поглед Сам, сякаш едва сега си бе спомнил за него, и се обърна да си върви. Но точно тази секунда бе достатъчна на Казра да се сепне. Не знаеше какво точно в изражението му видя, но го накара най-накрая да започне да мисли.
Това най-вероятно беше игра. И не такава, в която Малора просто да го измъчва с мисълта, че може да му отнеме всичко – макар това определено да бе част. Не, тази беше друга. В тази Сам щеше да се освободи и да заведе вещицата направо при Елизабет.
В тази той щеше да е виновен директно за всичко, което й се случеше.
Трябваше да се сети по-рано, само че когато Лизи бе замесена, той просто спираше да мисли. Дори сега страхът отказваше да го напусне напълно, а нуждата да провери, да се убеди, че неговата амара е добре и далеч от тук, бе непреодолимо.
Беше вечер – това Сам знаеше със сигурност. Трябваше да остане затворен тук много по-дълго, за да загуби представа за времето. Беше рисковано, но той щеше да бъде бърз. Само няколко мига, за да се увери, че тя е в безопасност в леглото им.
Пресегна съзнанието си към нейното, както бе правил десетки пъти досега. Вече го познаваше толкова добре, че дори не му бе нужна тази нова връзка между тях да я намери.
Обикновено.
Само че Елизабет не спеше. Нямаше как да я привлече в сън.
Страхът отново започна да го обгръща.
Тя беше наред, каза си. Трябваше да е наред.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay