Сам заръча на Заян да се връща на поста си, преди двамата с Лизи да се качат до стаята на Гюлфан. Макар и видимо разочарован, че няма да може да задоволи любопитството си защо търсят Отговорника на пансиона посред нощ, стражът изглеждаше повече от доволен да престане да бъде пробождан между плешките от гневния поглед на началника си. Елизабет, от своя страна, започна да вижда проблем с плана им, докато вървяха в притихналия коридор.
– Той ще крещи. – каза тихо на Сам.
– Не и ако го убия много бързо.
Лизи се зачуди разсеяно кога подобни разговори бяха спрели да я тревожат.
– Искам първо да се убедя, че е правилният човек, Сам.
– Прекъсна ни. – заяви. – Ще умре.
– Сам. – изгледа го косо тя.
– Заслужил си го е. – избуча й и сложи ръка на дръжката: – „Стой близо до мен. Имам магическа бариера, под която да си вика.“
Сам я изчака да си сложи маската със сребърен филигран на лицето, след това нахлу в стаята на Гюлфан. Сенки задушиха светлината на атеша, Елизабет чу началото на вик, а след това – нищо. Девойката надникна вътре и затвори очи с измъчен стон.
Мъжът й бе сграбчил Гюлфан за глезена и го бе провесил надолу с главата във въздуха пред себе си. Дългата, бяла брада на стареца закриваше лицето му, а докато размахваше ръцете и другия си крак, робата му много бързо преставаше да закрива каквото и да е, включително и факта, че не носеше бельо.
Мъжът очевидно протестираше гласно, но нито звук не достигаше до нея. Ако се загледаше в сумрака, притиснал стаята, Лизи можеше да види бледите очертания на прозрачна бариера, която се простираше на две-три крачки от Сам. Чарли й бе обяснявал веднъж, че въздушният елемент бе най-предпочитан за такива звукоизолиращи бариери, като обикновено изграждаше стена, в която вълната се блъскаше и не можеше да излезе. Не знаеше обаче, че има предмети, които да постигнат това.
Усети се, че се опитва да се разсее с мислите си за това, което предстоеше, а това не бе добре. Ако не се концентрираше, ако не извикаше всеки спомен за разпорените жрици и за озверилите хора, щеше да изпусне нишката на гнева си. И тогава щеше да позволи на Сам да свърши нейната работа.
Изправи рамене, пристъпи в стаята и затвори тихо вратата зад себе си. Ръкомахането на Гюлфан спря за момент, а после се усили, но Лизи не чуваше крясъците му, докато не премина през бариерата.
– …ощ! Помогнете ми! Луната да се смили над мен!
– Луната дори не те вижда тук. – каза му хладно Сам.
Елизабет приклекна пред него. Заян не бе излъгал за миризмата – алкохол и тежък парфюм.
– Нищо не съм направил! – продължи да вика стареца. – Пуснете ме! Кълна се в Луната!
Едната му ръка мина на косъм от лицето й. Сигурно щеше да я удари, ако Сам не го бе издърпал нагоре в последния момент. Гюлфан изкрещя стреснато, а страхът му се превърна в ужас, когато през брадата си видя матовия отблясък на една от чисто новите ками на Лизи.
– Спри. – нареди му тя. – Преди да си паднал и да си си счупил нещо важно. Като врата. – завъртя камата. – Или да се нанижеш на нещо остро.
– Какво искате от мен? – нещастното хленчене на мъжа премина в писък, когато чу изръмжаването на Сам.
“Нужно ли беше? Тъкмо започваше да се успокоява.“ – избуча сърдито Елизабет на Сам.
„Мога много бързо да го успокоя завинаги.“ – отговори й, като в същото време разклати стареца, изтръгвайки ново уплашен стон от него.
Лизи би му се намръщила, но това значеше да вдигне лице нагоре и да види повече, отколкото някога бе искала от Гюлфан.
– Знаем, че Гириш е невинен. – каза Елизабет. Старецът притихна. – Знаем, че някой го е натопил. И знаем кой е.
Девойката позволи на атма да засили сетивата й. Сега можеше да подуши и на кого принадлежеше парфюма, както и какво са правили тримата с Гюлфан. Опита се да се абстрахира от това и зачака реакцията му.
– Кой? – попита я пресипнало.
Несигурност. Страх.
Лизи отново завъртя камата до лицето му.
– Ти. – отвърна тихо.
Страх. Страх. Страх.
– Не съм аз! – изпелтечи Гюлфан: – Кълна се в Луната, че не съм аз! Нямам нищо общо с това.
Истина.
Лизи наклони глава на една страна.
– Ти си му дал кутията. Да ти я пази.
– Кутията? – попита объркано, но закима, доколкото това беше възможно, когато си с главата надолу и си държиш с ръка брадата, за да виждаш: – Да. Аз му я дадох да я пази, но кутията не е моя! Не знам какво има в нея!
Елизабет присви очи.
– Тази кутия все е ничия. Накрая ще се окаже, че сама е поникнала в двора и някой джирд я е внесъл в храма. Сигурно пак той си е правил експерименти с хората в подземието.
– Кълна се, кутията не е моя! Иснани ми я даде и каза да я предам на Гириш да я съхранява. Било нещо свързано с Празника и храма и било важно да си мисли, че е от мен, за да не развали изненадата! – изстреля бързо стареца.
– Иснани? – Лизи не можа да скрие изненадата си.
– Да. Тя ми я даде!
Елизабет не усещаше лъжа, но не бе сигурна в умението си да я улови.
„Какво мислиш?“
“Не лъже.“ – потвърди мислите й Сам и се опита да се съсредоточи върху проблема, вместо върху това колко много му харесва да я гледа как заплашва стареца: – „Иснани е Главната жрица. Първа приветства новопостъпилите.“ – започна бавно, докато прехвърляше всичко чуто и което знаеше: – „Тя е и тази, която буквално ви влиза в главите с ритуала по посрещането. Може да види какви умения имате и да избере подходящите.“ – които после да използва за каквото реши: – „Също така ви учи на „думите“ и песните, с които управлявате атмата си, както и почти винаги тя е тази, която придружава при първите излизания по работа. Като се замислиш – държи нещата доста изкъсо, амара. И в същото време е загрижена, състрадателна, добра и защитава жриците. Кой би се усъмнил в нея?“
Не и Елизабет. Дори за секунда не си бе помислила, че Главната жрица може да е виновна. Дори сега се опитваше да измисли някакво логично оправдание, само че Сам беше прав. Изруга на ум.
– Медальонът на Гириш. – каза рязко и Гюлфан изхълца. – Знам, че е подарък от всички, но някой го е поръчал. Кой?
– Иснани!
– Някой друг?
– Тя даде идеята и каза, че има бижутер, който ще го изработи. – проплака стареца: – Благодарен на храма, че го е спасил от фантом.
Елизабет остана вторачена в почервенялото от стеклата се в главата кръв лице на стареца. Издиша шумно през носа си и се изправи, прибирайки камата в канията на кръста си.
– Остави го. – каза на Сам. – И ако можеш да направиш онова нещо с точката на врата.
– Какво нещо?! – изпищя Гюлфан.
Още не си беше затворил устата и Сам вече го бе изправил на крака, хващайки го за ръката, за да не падне, Старецът го зяпна с кървясали, уплашени очи, а Казра се надвеси над него и се ухили зъбато.
– Нани-на.
Гюлфан рязко пребледня и ако убиецът не беше натиснал точката на врата му, сигурно сам щеше да припадне.
Сам постави стареца на леглото, след като се пребори с изкушението да го остави да се строполи на пода, и се обърна към жена си, само за да установи, че тя тъкмо излиза с бърза крачка от стаята.
– Къде хукна? – попита я, когато се изравни с нея: – И защо продължаваш да ме зарязваш с разни старци?
– Отивам да приключа с всичко това. – каза му и запрескача стъпалата през едно надолу.
– Още ли старци ще нападаш? – попита я, а тя дори не го удостои с поглед, което го накара да я хване за рамото и да я спре: – Не можеш да я нападнеш сега, амара. Празникът е утре. Тя трябва да го води.
В очите й блесна атма.
– Не може да го води, ако си е счупила врата в банята.
– Не и преди празника, амара. – опита отново Сам. – Прекалено много и важни хора го очакват. Ако Главната жрица изчезне – ще има последствия за всички.
– Къде беше този довод преди малко, когато искаше да убиеш Гюлфан? – просъска тя и се отдръпна от него.
– Той е прост чиновник, чиято липса няма да се забележи с дни. Просто ще решат, че празнува из града, докато тя води празника. Всички я очакват.
– Искаш да кажеш, че Велахе я очаква. – изръмжа Елизабет. – Не можем да я разстройваме все пак, нали?
– Не. – Сам изръмжа гърлено и допълни: – Не искам.
– Разбира се, че не искаш. – изплю презрително, обърна му гръб и заслиза надолу. – Спокойно. Няма да си позволя да наруша спокойствието на господарката днес.
Сам застина на място, неспособен да продължи след нея. През цялото си съществуване беше чул какви ли не неща и беше отнесъл безброй презрителни погледи, без дори да ги усети. До сега. Сякаш някой заби назъбен нож в гърдите му и започна бавно да го върти. Сам познаваше усещането и можеше да каже, че сега беше по-зле, защото Лизи никога не го беше поглеждала точно така. С гняв, с болка, дори с ужас, но никога с презрение. Никога от нея. До сега. Изведнъж му се прииска още сега да отиде при проклетата жрица и да й откъсне главата, след което да я занесе на Елизабет, но успя да потисне импулса. Все пак той беше точно това, нали? Слуга на господарката. Не е като да можеше да докаже на Елизабет по някакъв начин, че е нещо повече, след като трябваше да внимава за всяка крачка и всяка дума пред Малора. Да не я ядоса. Да не я предизвика.
Изведнъж го изпълни гняв. Гняв към него самия, но и гняв към Елизабет. Тя не разбираше. Нямаше как да разбере. Боговете му бяха свидетели, че щеше да направи всичко възможно, за да не й се налага, но…
Нечистите да го вземат!
Пое си дъх. Бавно издиша.
Беше готов да понесе презрението, ако това значеше, че тя ще е жива, за да го презира. С тази мисъл на ум, Сам се затича след Елизабет, докато почти не я настигна на долния етаж.
– Къде отиваш?
– Не знам. – процеди тя. – Някъде, където убиецът, когото търся от пет шибани месеца, няма да ми е под носа!
Сам продължи след нея, нейна безшумна сянка. Лизи не го погледна нито веднъж през краткото им пътешествие по стълбите и той бе благодарен за това. Не знаеше какво ще види в очите й, както и не можеше да гарантира, че той самият няма да каже нещо, за което после да съжалява. Тя имаше право да е ядосана. Искаше от нея още и още компромиси. Да търпи повече и повече.
Точно затова й бе казал, че ще е най-добре да се разделят.
Едва бе стъпил на най-горното стъпало на широкото стълбище, водещо към малкия площад и статуята на Ну‘Ахра, когато острият глас на Елизабет го спря.
– Не ме следвай. Трябва да съм сама. – почти бе слязла, когато добави: – И не искам и фауната ти да ме следва. Ако ти притрябвам, не е като да не знаеш къде съм във всеки проклет момент.
Всеки инстинкт в Сам крещеше да не я оставя сама. Не защото не й вярваше, а защото не искаше тя да си тръгне така. Искаше да я прегърне и да й обещае, че всичко ще бъде наред. Изскърца със зъби. Не можеше. И точно заради това остана на най-горното стъпало и безмълвно я проследи с поглед, докато нощта не я скри.
Заян и Бахрам бяха пазачите на входа и в момента усърдно се правеха, че нищо не са видели и чули, когато Сам се върна обратно в храма и тръгна към стаята на Отговорника. Не бързаше. Той сигурно щеше да поспи поне още четвърт час, така че имаше време дори да намери една торба и да хвърли малко от дрехите му вътре. Щом чу промяната в дишането на мъжа, Сам се надвеси над него.
– Имаш избор, Гюлфан. – информира го хладно, докато с очите на Ка‘Раим се взираше в него. – Можеш да си държиш устата затворена за случилото се тази нощ и доброволно да отидеш на заслужена почивка за два месеца, където аз кажа. Или може да умреш. – старецът преглътна шумно, вперил просълзен поглед в него. – Малцина имат този шанс. Избирай.
– Ще се махна! – изпелтечи, още преди Сам да беше спрял да говори.
– Мъдро. – Сам хвърли торбата върху гърдите му. – Ако кажеш дори само една дума, ще разбера, ще те намеря и тогава ще се молиш да беше избрал да умреш. Ясен ли съм, Гюлфан?
– Кристално! – изпелтечи. Гушнал торбата като щит, издрапа на крака и затича към вратата.
– Облечи се. – спря го ледената заповед на Сам.
За някой на неговата възраст – беше доста чевръст. Също така щеше да представлява пречка, която само преди половин година щеше вече да е елиминирал и да е забравил, че е съществувала. Сега… Сега се опитваше да се сети в кой от околните градове държеше бардак по вкуса на проклетия дядка. Мъж, хвърлен сред жени, достатъчно вино и опиати, спокойно щеше да остане там и години. А хората му вътре щяха да се погрижат думите му да си останат вътре.
Изведе го от храма през един от прозорците, така че никой да не ги види, че го напускат, след което го отведе до един хан, който не беше в приличната част на града. По-късно щеше да организира транспорта му и да го изпрати, където беше решил, но сега беше загубил достатъчно време с него. Никой нямаше да го потърси така или иначе, а Гюлфан изглеждаше щастлив да е оставен сам и на спокойствие, така че Сам се насочи към морето.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay