Колкото повече се доближаваше до центъра, толкова повече стража виждаше. Двама хвърлиха някакъв предмет във въздуха и заловиха мора в магическа мрежа. Други трима някак бяха успели да счупят крилата на друга и я бяха наобиколили. Макар ръкавът на единия да бе изцапан с кръв, по всичко изглеждаше, че ще се справят. Може би беше егоцентрично от нейна страна да смята, че има как да помогне. Това бяха мъже и жени, тренирали с години и притежаващи всякакви магически предмети, които да им помогнат. Какво толкова можеше да допринесе тя?
Когато достигна плодащада, видя как куполът, който се спускаше около Кулата, бе започнал да се разпада и ако се съдеше по обърканите и уплашени викове на магьосниците, те си нямаха и най-бегла представа защо. Елизабет обаче имаше много добра идея.
Гвардейци бяха обградили имперското семейство от всички страни, а над тях потрепваше бариера. Не успя да види Сам сред тях, но Рамая бе в защитния кръг от войници и заедно с една от сестрите си бе подхванала а’азвамът, за да му помогнат да се движи, докато се изтегляха към магьосническата кула. Всички хвърляха нервни погледи към небето. Всички освен Велахе и незимът. Вещицата гледаше право пред себе си, а престолонаследникът я бе хванал под ръка и я водеше. Защото бе съсредоточена в нещо друго? Като например в това да развали магическият купол над площада?
Лизи тъкмо си го помисли и трябваше да притисне с ръце ушите си, когато над тях се чу звук сякаш Боговете бяха смачкали на топка огромно парче метал. Бариерата на магьосниците се бе скъсала. Като хлебарки морите полазиха по нея и една след друга се запровираха през дупката. Разперените им криле закриха небето, а острите им крясъци се смесиха с тези на уплашените хора на площада.
– Нечистите да го вземат! – изруга Елизабет и се втурна дори по-бързо напред.
Група от седем или осем от морите като по команда се отделиха от останалите и се спуснаха надолу. Семейството на Рамая все още бе на няколкостотин метра от Кулата и спасението, защото а’азвамът бе твърде бавен, но съществата не се бяха насочили към тях. Спускаха се към Лунния камък, който четирима гвардейци носеха след групата на императора. Една от тях кацна отгоре. Лизи почти очакваше да избухне в пламъци на място, но вместо това тя започна да плъзга кокалести пръсти по гладката му повърхност, сякаш търсеше удобно място да го захване. В първия миг гвардейците сякаш не я забелязаха, но после един от тях погледна нагоре и извика. Това беше последната му грешка. Мората отвори зъбатата си уста и се нахвърли върху него, събаряйки го на земята, където започна да го разкъсва. Дори от това разстояние Лизи чуваше крясъците му, но не можеше да му помогне. Както не можеше да направи нищо и когато останалите трима гвардейци изгубиха контрол над паланкина и Лунният камък политна към земята, където премаза и мората, и падналия войник.
Две от останалите мори, които до момента само бяха кръжали отгоре, се спуснаха към другите мъже. Първият войник бе захапан за врата и отнесен във въздуха. Вторият бе протегнал ръка в началото на заклинание, която второ същество отхапа с острите си зъби. Третият успя да измъкне ятагана си и да активира щит около китката на другата си ръка, в който друга мора се блъсна с такава сила, че го събори на земята.
Останалите същества се приземиха около Камъка. Не обръщаха никакво внимание на кървящия труп на гвардееца на сантиметри от тях, като вместо това въртяха глави объркано и побутваха кристала. Лизи не знаеше за останалите същества, но тези тук определено бяха контролирани. Едно от чудовищата приклекна в единия край на Камъка и го прихвана, повдигайки го няколко педи. След кратко колебание други две се приближиха и прихванаха кристала от другата страна. Крилете им се разпериха. Щяха да го отнесат, а Елизабет все още бе твърде далеч, за да направи каквото и да е, за да ги спре.
Изведнъж морите застинаха. От тук Лизи не разбра какво се случва, докато не забеляза дима, който започна да се вие от телата им. Помисли, че може би наистина Лунният камък реагира някак, но тогава не само останалите от първоначалната група същества, но и други започнаха да капят вдървени и пушещи на земята.
Една падна на няколко крачки от нея, карайки я стреснато да отскочи встрани.
“Внимавай, дечко.” – чу гласа на Чарли в главата си.
Огледа се трескаво наоколо и за миг мерна русата му коса между шатрите на изпълнителите.
“Можеш ли да направиш нещо за купола?” – попита го, тръгвайки отново.
“Опитвам се, но нещо ми пречи.”
“Велахе.” – изплю името й в ума си.
“Атмата й разяжда заклинанията. Ще ми трябва време да…”
– Не! – изпищя някой.
Рамая.
Бариерата на гвардейците бе паднала и морите се бяха скупчили отгоре като рояк от смърт. Жълта коприна се мярна във въздуха и след това изчезна в нощното небе, а Елизабет благодари на Боговете. Не беше Рамая. Нейната рокля бе синя.
Приятелката й продължаваше да крещи така, сякаш я изяждаха жива и Лизи си наложи да игнорира паренето в дробовете и тежестта в краката си. Трябваше да я стигне. Трябваше да й помогне.
“Внимавай!” – извика Чарли в ума й.
Инстинктивно Елизабет отскочи и се претърколи в тревата настрани тъкмо навреме, за да избегне острите нокти на мората. Съществото се издигна обратно във въздуха, задържа се секунда там и после просто се пръсна, сякаш бе погълнала един от кристалите-бомби на Чарли. Кръв и вътрешности се посипаха по тревата и по краката на Лизи, но преди да е успяла да благодари на мошеника за помощта, друга мора се спусна към нея.
Елизабет се изтърколи отново, използвайки времето да подаде атма към иглата за коса. Скочи на крака и замахна със сабята към съществото, но то просто направи вираж и избегна острието. Нещо я блъсна в гръб и тя падна по лице в тревата. Нокти се впиваха в гърба й, раздирайки плътта й. Тренировките със Сам си казаха думата и преди самата тя да е разбрала, че го прави, вече бе оформила два шипа от кръвта си, които сега насочи зад себе си. Възнагради я писък на болка и тежестта веднага се отмести. Лизи се обърна по гръб и замахна със сабята, но мората вече се бе отдръпнала извън обсега й.
Тогава погледът й попадна върху годежната й гривна. Не можеше да си спомни всички разяснения на Сам, но помнеше едно. В ониксът се съхраняваше огнено заклинание. Лизи насочи капка кръв и я плисна по черния камък, след което просто подаде атма към него.
Огънят я заслепи. Пламъците изригнаха бели от гривната и гладно погълнаха мората. Съществото дори не успя да извика – само секунда по-късно тъмният й силует се стопи напълно и заклинанието приключи. Елизабет остана да мига невиждащо в нощта. Добре, че не бе решила да изпробва гривната за пръв път у дома.
– Не! Не!
Лизи примижа към гласа на Рамая. Измежду намалелите редици на гвардейците я видя. Тамеш се опитваше да я издърпа на крака, но тя коленичеше на земята, вкопчена в паднал мъж. Косата му беше бяла. Баща й. А’азвамът на Хайрани.
Морите около имперското семейство падаха наоколо димейки, но още и още заемаха местата им, сякаш единствената цел на съществуването им бе да приключат с целия имперски род. В Елизабет нямаше и капка съмнение, че това е целта на Велахе, която сега стоеше малко по-встрани, стискаше рамото си и се оглеждаше, преструвайки се едновременно на ранена и притеснена.
Лизи се изправи на крака и се затича отново към Рамая. Знаеше, че около нея вероятно умират хора, на които може да помогне, но в съзнанието й бе единствено мисълта да стигне приятелката си на време, преди демонът да се е отървал и от нея. Не откъсваше поглед от кръжащите мори над главите на имперското семейство. Заклинанията на гвардейците сякаш все не ги достигаха или ги изпускаха и й се струваше, че единствената причина все още да са живи бе само и единствено Чарли. Беше само въпрос на време обаче Велахе да изпрати чудовищата си след него и…
Усети вятъра от крилете на мората твърде късно. Преди да успее да реагира, съществото я грабна под мишниците и се издигна. Елизабет гледаше как земята се отдалечава все повече с всеки тласък на ципестите криле. Метър. Два. Три. Можеше да види наизлязлите на балконите на Магьосническата кула хора в роби. Те не й обръщаха внимание. Поредната жертва, отнесена от нечистите. Ръцете й стърчаха вдървено встрани, но сега ги изви към лицето на мората. Зъбите й се впиха в ръката й над китката и Лизи усети как зачегъртаха по костта й. Стисна зъби, за да не извика и с ръмжене нареди на атмата си да убива. Кръвта от раната избухна в десетки остри шипове. Разрязаха тънката плът на бузите й, пробиха твърдите кости на челюстта й и раздробиха мозъка й.
Мората продължи полета си за още два размаха на крилете си, след което започна да пада като камък към земята, все още захапала ръката й. Лизи нямаше време дори да изругае. Опита се да пренасочи кръвта да я обгърне като пашкул, за да я предпази от удара, но не успя.
Краката й бяха първи. После гърдите и поне едната ръка. Ако имаше нещо друго, Елизабет не го усети, защото главата й удари земята и всичко изчезна. Искаше й се да остане в тази тъмнина, където нищо не болеше. В мрака винаги бе хубаво и тихо, но този път по някаква причина не можеше да се отпусне. Дали беше това непрестанно бучене, което чуваше отдалеч? Не, не бе само това. Имаше да свърши нещо. Нещо важно. Някой беше в опасност.
Рамая.
Елизабет отвори очи. Бученето прерасна във викове, към които се добави и нейния. Счупвания. Поне няколко. И мората лежеше върху нея. Проклетите й нокти все още бяха забити в плътта й.
В името на Боговете, трябваше да спре да пада от високо.
Надигна глава. Кръв се стичаше в едното й око, а другото трудно успяваше да фокусира. Остра болка в главата я караше да мижи всеки път, когато опита, но писъците отпред я караха да я игнорира.
Бе паднала само на двадесетина метра от групата на имперското семейство. Още толкова пък ги делеше от Магьосническата кула, но със същия успех можеха да бъдат двеста. От гвардейците бяха останали трима, а Рамая и останалите от семейството й се бяха скупчили под бариера. Елизабет не знаеше дали Чарли, магьосниците или някой от войниците я е изградил, но виждаше как се огъва под самото тегло на морите, които се бутаха една друга и я притискаха.
Изведнъж на входа на Кулата се появи възрастен мъж в роба и направи няколко отсечени жеста с ръце. Въздухът от вратата до тяхната бариера започна да трепти. Беше им създал тунел. Незимът и Велахе затичаха по него, следвани от сестрите на Рамая. Тамеш теглеше приятелката й след тях, а гвардейците пазеха гърбовете им. Елизабет най-накрая започна да си отдъхва, че ще бъдат в безопасност, когато се чу пукащ звук и първата мора се шмугна след тях.
Секундите сякаш се разтеглиха до безкрай. Лизи спря да диша, докато наблюдаваше как съществото направи пирует над войниците и се насочи директно към далширите. Не можеше да направи нищо. Дори да можеше да се изправи и да тича, нямаше да стигне на време. Отново. Отново само щеше да гледа.
“Гласът ти наистина е силен и кара да се заслушаш. Трябва да го използваш по-често.”
Споменът за думите на старицата проряза страха и безнадеждността й. Тогава не бе разбрала какво й казва, но сега изведнъж просто знаеше.
Изтегли цялата си атма от раните и от кръвта си в тревата, където чакаше да бъде използвана. Събра я и я концентрира, стискайки я здраво. А накрая си пое дъх и я освободи. Всичката. До последната капка.
– СПРИ!
Атмата раздра гърлото й, но не й пукаше. Мората тъкмо се пресягаше към Рамая, когато просто… застигна във въздуха. И не беше само тя. Всички мори наоколо, всички, до които гласът й бе стигнал, сега бяха спрели и като една обърнаха светещите си очи към нея.
На прага на Кулата Велахе се оглеждаше. Търсеше я. В следващия миг бе грубо натикана навътре от Тамеш, който побърза да избута и Рамая вътре.
Елизабет изхлипа. Беше им помогнала. Този път не бе стояла безучастно, докато морите разкъсват приятелката й.
Тъмнината започна да покрива периферното й зрение. Лизи й се остави.