Ан Налат бе замлъкнал.
Какафонията от музика и човешки гласове, която Елизабет бе започнала да приема като пулса на града, сега я нямаше. Магазините и сергиите бяха затворени. Дори вратите на някои странноприемници стояха заключени, макар че точно днес се стичаха хора от целия Лунарат.
Като призраци, хората ходеха мълчаливо със сведени глави. Повечето бяха облечени в червените траурни оттенъци на лунното затъмнение, но немалко носеха просто каквито чисти и представителни дрехи имаха. Единственият шум идваше от крачките им, като поток от печал, който бавно и търпеливо чакаше реда си да се слее с реката, която течеше по главните улици.
Лизи и Сам бяха част от него. Той беше казал, че ще я изпрати поне до площада, за да не я смачкат, но може би за пръв път всъщност нямаше за какво да се тревожи. Никой не бързаше за никъде, всеки вглъбен в собствената си мъка от собствената си загуба и тази на а‘азвамът.
Следите от нападението на морите все още не бяха изличени. Елизабет знаеше, че положението е било най-зле в центъра на града, но дори по по-високите части се виждаха следи от нокти по вратите и рамките на прозорците, откъдето съществата бяха опитали да нахлуят в домовете, или пък ръждиво-кафяви петна по шарените стени, напомнящи за нечия смърт. Купчини дребен камък стояха струпани по улиците, чакащи някой земен магьосник да ги използва за поправка на издълбаните фасади.
Долу, в центъра, й се струваше, че Магьосническата кула леко пулсира. Над върха й се вихреха сиви облаци, които покриваха града и караха следите от нападението да изглеждат някак по-зловещо, като белези. Явно магьосниците бяха решили да се погрижат атмосферата да е достатъчно мрачна и едновременно с това да намалят припадналите от жегите.
Щом наближиха големия площад, Сам я изтегли по-встрани, където хората нямаше да ги бутат.
– Дръж главата си склонена, за да може лицето ти да е скрито. – каза й за пореден път, като в същото време намести малко шала й. – Всички ще гледат надолу така или иначе, така че недей да търсиш с поглед Рамая. – продължи да нарежда, а ръцете му трескаво опъваха невидими гънки по дрехите й и наместваха блузата й. – И не се приближавай много. Стой по в средата, но не по-близко. Отпред е за благородниците и богаташите.
Елизабет хвана леко китките му и погали с палци ръцете му, за да го спре.
– Всичко ще бъде наред. – каза му.
– Отдясно ще са жриците, така че не се доближавай и до тях. – продължи, сякаш не я е чул, а погледа му напрегнато обходи тълпата около тях, преди да й обещае: – Ще бъда наблизо.
– Каллас. – повика го тихо и подръпна яката на ризата му, за да го накара да я погледне. – Ще се пазя и ти ще си тук. Никой няма да ме разпознае и никой няма да ме нарани. Един час – след това се прибираме у дома.
– Един час. – повтори Сам. – След един час си тръгваме.
– Добре. – съгласи се Лизи. Огледа се около тях, но никой не изглеждаше да им обръща внимание, затова се повдигна и бързо го целуна. – Обичам те, Сам. Ще видиш, че всичко ще бъде наред. – усмихна му се леко. – Все пак не сме на среща.
Сам изръмжа тихо и я целуна още веднъж, след което за последно намести шала върху главата й.
– Един час.
Големите му ръце останаха на раменете й още няколко мига. Лизи дори не трябваше да гадае дали се колебае дали пък просто да не я грабне и да я отведе от тук, но после с тихо ръмжене я пусна. Елизабет мразеше да го вижда толкова тревожен, но искаше да е тук. Нямаше как да бъде в двореца, но поне тук можеше да е наблизо в случай, че Велахе опита още нещо. Щеше да има шанс поне да се намеси. Не бе споделила нищо от тези планове със Сам, но той знаеше. Познаваше я достатъчно добре и вероятно точно заради това сега бе толкова разтревожен.
– Ще се пазя. – обеща му.
Обърна се, за да се слее с тълпата, а когато две крачки по-късно погледна през рамо, него вече го нямаше. Елизабет намести кърпата си по-ниско, приведе глава и продължи към площада.
Лизи някак успя да се провре през множеството и да се добере по-напред. Честно казано, май й помагаше ниският и ръст и фактът, че шалът покриваше и голяма част от тялото й, така че вероятно я смятаха за дете. Този път тя нямаше нищо против, защото се беше добрала до място, откъдето можеше да вижда сравнително добре.
Скалите и дворецът хвърляха тъмна сянка върху издигнатата в средата на площада платформа. Тялото на а‘азвамът бе положено върху посребрена носилка и покрито с плътен плащ в цвета на кървавата луна с избродирани небесни мотиви от сребърни и златни нишки. Сам й го бе показвал в сънищата и й бе обяснил какво означават. Всеки мотив представляваше а‘азвам. Стотици мъже и жени, чието потекло можеше да бъде проследено до първият.
Легендата разказваше как Воху Хамкар чувал глас и бил насочван от тънък като конец лъч светлина през периода на вечна нощ през пустошта, докато не стигнал пещера. Тя слизала дълбоко под земята, а на дъното й заварил красива жена, окована във вериги. Това била Луната, затворена от злия дух Тевер. Чрез ловкост и бойни умения Воху Хамкар успял да победи злия бог и да освободи Луната. Като награда тя му дарила богатите земи, които по-късно станали Хайрани, както и син и дъщеря, които споделяли благословената й кръв и които да продължат рода.
Двете загинали далшири бяха положени от двете страни на а‘азвама по сходен начин, но техните носилки не бяха чак толкова масивни, а макар и все така пищни, от плащовете им липсваха повечето от мотивите. Но дори и значението им за историята да не бе толкова важно, за онези, които бяха останали да скърбят за тях – за братята и сестрите им – загубата им не бе по-лека.
Елизабет обходи с поглед лицата на принцовете и принцесите. А‘азвамът имаше общо десет деца с трите си жени. И трите бяха загинали през последните няколко години – една от болест, друга при инцидент, а трета бе просто отровена. В ума на Лизи се завъртя въпроса дали Сам е отговорен за някоя от тях, но побърза да го изгони. По един или друг начин сега на платформата бяха останали само сираци, които всячески се опитваха да не покажат сълзите си и да бъдат силни.
Какво ли й беше на Рамая, която чувстваше не само своята скръб, но и тази на всички около нея? Лицето й изглеждаше пепеляво, сякаш всеки миг краката щяха да откажат да я държат. Тамеш я бе прегърнал през рамената, а една от сестрите й се бе вкопчила в нея от другата й страна.
„Тук съм.“, прати мислите си към нея. „Тук съм, Рамая.“
Далширата не даде знак, че някак я е усетила, но Лизи не бе изненадана. Знаеше, че вероятно е излишно с всички тези хора, които ги разделяха. Пък и вероятно имаше по-важни неща, за които да мисли – като демонът, който бе застанал до незима.
Велахе бе прекрасна дори в скръбта си. Лицето й бе бледо, а непролетите сълзи караха очите й да напомнят на скъпоценни камъни, чийто блясък се забелязваше дори от мястото на Елизабет. Момичето усети как атмата й се надига и побърза да сведе глава, преди очите й да са я издали.
– Това е доста интересно решение. – чу мъжки шепот встрани от себе си.
– Кое? – попита жена.
– Да я поканят на платформата с тях. Или пък да допуснат една от онези жрици да стои до представителите на другите храмове.
Лизи бе малко изненадана в първия момент и реши, че може би й се е причуло, защото нямаше начин да има някой, който да не обожава Велахе. Но когато погледна встрани от имперското семейство към групата от петимата мъже и жени, облечени като свещеници и жреци, действително разпозна Делара – една от жриците на Ну‘Ахра и тази, която бе заместила Иснани и Гириш като глава на храма. Хайрани бе позволила на хората, чиито земи бе погълнала при разширяването на Лунарата, да запазят религиите и привичките си, така че в момента имаш пет главни вероизповедания и много други, които се срещаха единствено от отделни райони. Ну‘Ахра определено не бе почитана навсякъде и мнението на хората за жриците й беше като за свещени проститутки, които чрез телата си можеха да премахват фантомите и някои болести. Единствената причина сега Делара да бе тук вместо член на някоя друга секта, бе само и единствено Велахе, която дори днес не можеше да се сдържи и да не демонстрира силата си.
– Знаеш, че тя и незимът са практически женени. – прошепна жената. – Ще е добре да запазиш подобни мнения за себе си, ако не искаш някой да те чуе и този път да бъдеш изгонен при просяците отзад.
– Защото понеже ти така добре си мериш думите, сега си при останалите отпред. – Лизи чу усмивката в гласа на мъжа.
– Затова ти казвам да мълчиш. – повтори му жената. – Не ми се ходи още по-назад.
Лизи се направи, че си оправя шала на раменете и се извъртя, за да хвърли един поглед на двойката. За миг замръзна, когато разпозна в лицето на жената дребна благородничка, която работеше и за Кантората като информатор. До нея мъжът беше с малко по-висок статус в обществото, но не достатъчно, за да му спечели място сред изтъкнатите благородници, но пак Сам й беше казал, че е отворил наскоро два магазина в близост до пристанището и поне половината му стока не е много законна. Лизи намести шала си и побърза да погледне напред, изненадана, че не само е запомнила всичко това, но и всъщност разпозна двама от хората, за които Сам й беше казал и показал. Това я накара да огледа този път тълпата, до колкото може, и с изненада разпозна още няколко лица. Отпред, на границата между търговците и наистина заможните, стоеше изправен мъж в траурни цветове, смугла кожа и късо подстригана черна коса – убиец, който държеше и няколко магазина, предлагащи украшения от злато, сребро и скъпоценни камъни. Сред тълпата в дясно от нея забеляза лицето на крадлата, която според Чарли имала голям шанс да се превърне в нещо голямо. Откри още няколко мошеника и дребни убийци. Всички наредени пред нея и смесени с тълпата, която се причисляваше към така наречената средна класа. Не прекалено богати, за да привлекат вниманието на големите риби, но достатъчно да могат да се движат свободно на всички приеми и по-важни събирания. От мислите й я сепна, притеснения глас на жената зад нея, която се скара на събеседника си:
– Тихо. Започват.
Лизи веднага престана да се оглежда, опитвайки се да потуши залялата я вина. Беше тук, за да е подкрепа за Рамая, а последните няколко минути изцяло беше забравила за приятелката си, насочвайки вниманието си към хората наоколо, търсейки да намери и разпознае тези от тях, за които знаеше, че са опасни. И не защото трябваше, а защото бе започнала да се чуди колко от тях споделят мнението на двойката и колко биха могли да ползват, за да ударят Малора, и то не само метафорично. Всеки един или притежаваше малка охрана, или можеше да си наеме такава. Трябваше да говори със Сам, но не сега.
Сега вниманието й се върна върху опечаленото имперско семейство, към които пристъпяше старец с дълга бяла брада и коса, в които бяха сплетени сребърни нишки и мъниста. Елизабет от тук можеше да види цялото богатство, което беше по него. Дрехите му, също в траурният червен цвят на лунното затъмнение, бяха изпъстрени с фини сребърни бродерии, показващи луната в различните й фази, както и част от историята по възникването на Хайрани. Елизабет успя да ги разпознае само заради заостреното си зрение на Сянка, но колкото и да гледаше, не виждаше мъжа да представлява опасност, нито погледа му да е отнесен. Малко си отдъхна, когато той не се обърна към Валехе, а към публиката и вдигна ръце. Знак, при който всички замлъкнаха, а гласът на свещеника се извиси учудващо силен, предвид крехкото му тяло и достолепната възраст:
– Днес е ден на траур! – думите прокънтяха над тълпата: – Днес изпращаме нашият а‘азвам, наместника боговете и любимият на Луната. Изпращаме тялото му в земята, но духът му лети към небето, където ще засияе до нашата благодетелка и ще ни наблюдава и напътства.
Старецът говори дълго за делата на императора и как е сторил всичко в името на народа му. Лизи можеше да поспори с това, защото голяма част от народа му се бореше за чаша вода и той беше позволил това да се случи, но още щом мислите се завъртяха в главата й, за първи път откакто напусна Рива, чу укорителният глас на майка си „За мъртвите се говори винаги само хубаво, Елизабет.“
– Нека Луната осветява пътя им и бди над душите им! – гласът на жрецът прокънтя, несъмнено усилен от някакво въздушно заклинание. За миг след него се възцари тишина, в която той бавно свали ръцете си, обърна се към а‘азвама и остави сребърни монети в ръката му. Сам й беше казал, че това не е отплата, а за да напомня на мъртвия, че той е император и не е бос и гол, а притежава сила както в живота, така и в смъртта. Лизи проследи как стареца се поспря пред всяка една от сестрите, прошепвайки благословията си и оставяйки дар и за тях, след което се оттегли, но не при групичката от останалите представители на другите религии, а при имперското семейство, заявявайки негласно, че той е основната сила в духовния живот и разграничавайки се от всички останали.
След него започнаха да се израждат и останалите свещеници. Всеки каза молитва за душите на императора и дъщерите му и възпя пътя на душите им към морето, до слънцето или в земята, в зависимост от това какво вярваха. Хората слушаха мълчаливо, със сведени глави и Лизи се чудеше дали всъщност някой наистина вярва в нещо от казаното или просто искаха че смъртта да не е краят. Ако имаше друг живот след това, тя би искала да се събере с приятелите си и Сам. Определено й се щеше да вярва, че когато смъртта ги раздели, това няма да е завинаги, макар и да го намери в отвъдния живот, това да значеше, че и той е умрял. Не, всъщност като се замислеше, предпочиташе никога да не го среща там и той да има дълъг живот тук, в който да навакса за всичко, което не е можел да направи, а е искал. Заслужаваше да може да се порадва на свободата и на собствените си решения.
На подиума застана Делара. Жената беше поела официално позицията на Главна жрица, след като Иснани трагично беше починала, след като сърцето й не е издържало на предателството и Луната я била наказала или поне това беше официалната версия. Нещастия се случват, а това никой повече не го беше разследвал. Поне Лизи си беше отдъхнала, когато научи за това, защото имаше едно чудовище по-малко, с което да се оправя. Делара винаги беше усмихната. Строга, но не жестока. Жриците в храма често я търсеха за различни съвети. Беше добра и щеше да води храма по правилния път. Само че и Иснани беше изглеждала мила и добра, а се оказа чудовище, така че Лизи си отбеляза да помоли Сам и Чарли да я проучат, в случай, че вече не са, и ако открият нещо нередно – Лизи лично щеше да я премахне, преди още жрици да изчезнат.
След като Главната жрица свърши с благословията на Ну‘Ахра и пожела лек път към лунното царство на покойните, се оттегли при останалите, а на платформата започнаха да се качват един по един представителите и на по-малките религии. Всеки от тях каза по дума и благословия, но бяха прошепнати ниско, тихо, само за ушите на покойниците и опечаленото семейство.
Когато и това свърши, беше разрешено на благородниците от първия ред да се качат. Елизабет изчака цялата процесия. Отне повече от часа, който бе обещала на Сам, но трябваше да бъде сигурна, че всички ще са в безопасност.
Накрая публичната част от церемонията приключи. Телата бяха повдигнати с магия и поеха по дългия път към двореца, където щяха да бъдат погребани в имперската крипта. Семейството ги последва на крака. Лизи остана още малко, докато вече не бе сигурна, че никога няма да ги стигне на време. Обърна се да си тръгне с част от тълпата, която вече започваше да се разотива. Сърцето й се късаше за Рамая и това, че не може да е с нея, в този момент, но стъпките й бяха леки, защото страхът й от атака се оказа неоснователен. Днес беше ден на траур и Валехе явно смяташе да извлече максимална полза от него, което поне щеше да даде възможност на приятелката й да си вземе последно сбогом със семейството й.
Сам трябваше да я чака горе-долу на същото място, където се разделиха по-рано, така че тя започна да се оглежда и да го търси, като не пропускаше да погледне и нагоре, към покривите на сградите.
„Имаш опашка.“
Гласът му в главата й я стресна, а после значението на думите му я накара да почувства хлад.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
© Лесли Все права защищены