Сам наистина остави няколко джирда да наблюдават движението на страшниците, които периодично идваха, за да може да получи информацията от тях. Бе казал на Елизабет, че след като четиримата с Чарли и Хирса си тръгнаха от конюшнята, акантусите дълго време са обсъждали колко добра идея е да се съюзяват с тях. Фактът, че един от тях е Ка‘Раим се бе оказал точно толкова тежък, колкото и че Лизи участва, което й се струваше невероятно забавно. Докато те бяха обсъждали в хана какво да правят, Чарли се бе промъкнал в стаите им, за да провери багажите им за предмети, с които някой би могъл да комуникира извън следените от Ордена магически канали, но не бе открил нищо. Това поне им даваше някакво успокоение, че който и да бе предателя, той щеше да иде на крака или до дома й, или до някое място за среща с някой друг.
Сега Лизи и Сам седяха на покрива на една от къщите срещу странноприемницата и чакаха. Страшниците си бяха легнали съвсем скоро и двамата се надяваха, че предателят ще реши да действа в рамките на час-два, докато всички спят, защото стандартната процедура била да се движат поне по двойки през деня. Докато чакаха обаче, Казра беше решил, че ще упражняват финият контрол над способността й. Вероятно защото още се сърдеше, че тя го накара да я вземе с него и защото знаеше, че мрази точно тези тренировки.
– А сега го оформи като цвете с пет листенца. – каза й, без дори да поглежда спиралата, която се виеше на около педя над дланта й.
Елизабет му се намръщи над творението си, докато бавно издължаваше формата му.
– Садист.
– И листата да са хубави елипси. – нареди й Сам: – И еднакви.
Тя издиша раздразнено и започна да отделя снопчета за въпросните „хубави елипси“. Първите три се получиха достатъчно лесно, но когато дойде време да изтегли четвъртото, усети, че й става все по-трудно да задържа формата. Стисна зъби и започна да оформя петото листенце. Над горната й устна се бяха събрали ситни капчици пот от усилието. Беше сякаш се опитваше да завърже двата края на въже около нещо, но не му достигаше съвсем малко дължина и тя се мъчеше да го разтегне някак. Напрегна се още малко и тъкмо когато си мислеше, че ще успее, изпусна единия край на въжето, цветето буквално се разтопи до червена локвичка в шепата й и после се просмука през кожата й.
Лизи изпуфтя и облегна ядосано глава на каменния парапет.
– Мразя финия контрол. – избуча.
– Това не значи, че трябва да се отказваш, шейа. – отговори й Сам. – Направи цветето отново.
Тя присви очи срещу него.
– Да не би да се надяваш да ме ядосаш достатъчно и да си тръгна сърдита? – попита го, като в същото време извади иглата за коса от джоба си и набоде върха на показалеца си. Тънка струйка кръв се отдели като конец нагоре. – Не разбирам защо си толкова нацупен, че съм с теб.
– А аз не разбирам защо искаш да висиш с часове по покривите. – избуча й Сам и този път извърна глава, за да я погледне: – Не ми ли вярваш, че ще спра шпионина, шейа?
Изведнъж вкиснатото й настроение си отиде и тя му се усмихна.
– Затова ли се сърдиш? Мислиш, че не ти вярвам? – усмивката й стана само по-широка, когато той й се намръщи. – Можеш да бъдеш изненадващо сладък понякога.
– Мъжете не сме сладки, шейа. – изръмжа й Сам.
– Моят е.
– Твоят определено е всичко друго, но не й това. – отсече Сам и я изгледа намръщено. – Аз съм Ка‘Раим. Не може да съм сладък. Никога през живота си не съм бил сладък, каллис!
– С изключение на сега. – намигна му Лизи.
Сам се пресегна и подръпна опашката й.
– Внимавай, шейа.
– За кариеси ли? – не се трогна от заплаха му тя.
– Да не увиснеш с главата надолу от покрива. – Сам успя някак да не се ухили насреща й.
– Защо? Нещо интересно ли ще се случи на улицата?
Сам нямаше как да не усети гъделичкащото чувство на задоволство, когато Лизи не показа никакви признаци на страх от заплахата му.
– Мисля, че прекалено много ти харесва да ме дразниш, шейа. Никой не го прави. Не и без последствия.
– Да се приготвя за какво? – попита, внезапно притеснена от блясъка в очите му. – Каквото и да си намислил – не може! Нали следим хана!
– Следя го. – уведоми я, а в следващия миг се пресегна и я изтегли в скута си. Лизи изписка стреснато, преди да подскочи възмутено, когато той я ръчна с пръст в ребрата. – Приготви се! – прошепна в ухото й, преди да започне да я гъделичка.
– Сам Казра! – изкикоти се тя, опитвайки се да избута ръцете му. – Престани веднага! Ще събудим целия квартал!
– Не, няма да се измъкнеш толкова лесно, шейа. – заяви й невъзмутимо и продължи да я гъделичка още известно време, преди да я попита: – Научи ли си урока?
Лизи се облегна на гърдите му, дишайки тежко. Хвана ръцете му и ги издърпа, така че той да я гушне.
– Какъв урок? Защото ако това ти беше опита да ми демонстрираш колко страшен е Ка‘Раим…
– Не, това беше наказанието ти, че си решила да дразниш Ка‘Раим. Никой не ме дразни безнаказано, каллис.
Тя вдигна лице към неговото и целуна брадичката му.
– Нищо не мога да направя, като си толкова лесен за дразнене.
– Тогава ще се наложи да продължим да се наказваме. – заяви й съвсем сериозно Сам, преди да се преведе и да я целуне леко по устните.
Лизи притихна след това. Сгушена в ръцете му, се загледа към улицата. Сам целуна косата й и опря брадичка на главата й. Градът долу продължаваше да спи, явно с техният шпионин, затова след малко реши да я попита.
– Това момиче със страшниците. Меридит. – усети как жена му се напрегна, затова отново я целуна по косата. – Ако остане с нас, какво мислиш да правиш с нея?
Лизи сведе глава към ръцете му и се заигра с червеното конче на годежната му гривна.
– Каквото тя поиска. – отвърна след малко. – Дължа й много. Тя беше единствената, която ми помогна в Рива, когато всички други ми обърнаха гръб. А имаше всяка причина да не го прави. В тъмницата… – гласът й секна.
Никога досега не бе говорила за това, гледаше да го зарови дълбоко сред спомените си. Но понякога изплуваше. Страхът и отчаянието, и самотата. Плахата надежда, че родителите й ще дойдат за нея, която после беше стъпкана от баща й.
Ръцете на Сам се стегнаха около нея, притискайки я по-здраво към него. Сякаш да й напомни, че не беше вече нито сама, нито безпомощна.
– Дойде до прозореца, за да ми донесе кифлички. – каза му и се усмихна криво. – Сигурно ти се струва глупаво, но за мен… Ще го помня, докато съм жива.
Не му се струваше глупаво. Изобщо. Сам знаеше много добре колко ценна е всяка трошица добрина, когато си в клетка.
– Не е глупаво. А ако тя поиска да остане със страшниците? – попита я тихо Сам. – Да се бие?
– Ако наистина го иска – ще го уважа. – каза Лизи, макар думите да оставяха горчив вкус в устата й. – Но преди това ще й покажа, че има и друг начин и че не е нужно да се жертва. Те едва ли ще я научат дори да се защитава, а казаха, че способността й е като на Велахе. Вероятно в момента я използват да замазва очите на всеки, който започне да се чуди за странната група чужденци.
– Това е доста опасна способност. – изтъкна й Сам, като на ум си отбеляза при първа възможност да провери докъде се простират приликите. Сега обаче имаше по-важни неща. Целуна Лизи по слепоочието и се опита да я успокои. – Меридит изглеждаше добре, каллис. Нямаше наранявания и не изглеждаше болна. За каквото и да я използват, поне се грижат да не е наранена и да е отпочинала.
– Калахан не ме биеше, но се уверяваше да ми напомня често, че съм нищо. – отвърна. – Тези рани са по-дълбоки от физическите.
– Така е, но сега Меридит те видя. Ти си Сянка и определено не си нищо.
Сам буквално изръмжа последната дума. Лизи погали ръката му и потърка нос в челюстта му. Този път тя се опитваше да успокои него, но му трябваше известно време да потисне желанието да влезе в странноприемницата и просто да избие всички страшници. Ако тя нямаше да се чувства отговорна за смъртта им, щеше да го е направил отдавна.
– Искаш ли да говориш с нея? – попита я след малко.
– Естествено, че искам. Мислех да изчакам да я хвана сама някой път. Не може да я наблюдават непрекъснато.
– Ами ако има и по-лесен начин? – попита я Сам. Тя вдигна глава и го погледна въпростелно. – Ако успея да ви срещна в сън? Няма да сте точно сами, защото и аз ще съм там…
Лизи се завъртя в ръцете му.
– Можеш ли да го направиш наистина?
– Не знам. – призна й. – Не съм опитвал да свържа три в един, но с теб вече е почти инстинктивно. – замисли се за миг, претегляйки отново нещата един последен път, преди да кимне леко. – Мисля, че може да се получи.
Лизи му се усмихна.
– Тогава да опитаме тези дни? Когато не си разделен на шест места?
Сам се усмихна насреща й:
– Май забравяш за Франк и гривната. Живота ми не е само джирди, шейа. – подразни я, преди да докосне леко устните й със своите. – След като заловим шпионина, ще уредя и срещата.
Елизабет го прегърна през врата и го целуна нежно.
– Благодаря ти. – каза му, преди изражението й леко да посърне. – Ужасен човек ли ще бъда, ако тя се съгласи да остане при нас, но не направя нищо, преди да приключим с Велахе? Не искам да развалям сделката със страшниците, но… Може би ще успеем да инсценираме „бягството“ й…
Сам не й отговори веднага. Споменаването на вещицата отново извика страховете му. Знаеше, че накрая той по всяка вероятност ще е жив, но всички останали? Без да се усети, беше стегнал прегръдката си около Лизи, затова се насили да отпусне малко ръце. Какъвто и да беше края, Чарли щеше да се погрижи двамата с жена му да оцелеят и да се скрият някъде. Нямаше да попречи да вземат и Меридит с тях. Стига да беше жива.
– Сигурен съм, че с Чарли ще успеем да измислим нещо. – отговори й и за да разсее и двамата, добави: – Знаеш, че е много добър в задигането на неща. Направо му е втора природа.
– Ще трябва да го обсъдя и с нея. – каза замислено Лизи и се облегна на рамото му. – Надявам се да реши да ги напусне, но ме е страх, че няма какво да й предложа в замяна. Имам предвид… ами, каквото и да говорим за страшниците, те се борят с нечистите. Имат система, екипи. А аз имам основно желание и странен късмет да се натъквам на най-големите гадове в района.
– Натъкна се и на мен и Чарли. – припомни й услужливо.
– Както казах. – усмихна му се закачливо и го целуна по носа, когато я изгледа уж възмутено. – Но дори и с вас двамата, пак не сме цял орден. Не сме организирани.
– Само защото не си казала, че го искаш.
– Сякаш е толкова лесно. – поклати глава Лизи.
– Не е толкова сложно, колкото си мислиш, каллис. – Сам наклони глава на една страна. – Искаш ли го?
Елизабет се отдръпна от гърдите му и се обърна леко, за да го погледне.
– Дали искам орден или гилдия на Сенки? – попита го. – Кой изобщо ще разреши нещо подобно където и да е?
– Винаги можеш да го помолиш да ти превземе някой град. – обади се подозрително познат глас, миг преди първо русата глава на Чарли, а после и целият мошеник да изплува във въздуха до парапета на покрива. В ръцете си носеше плетена кошница за пикник.
– Не помня да съм те канил. – Сам се намръщи насреща му.
– Не помня и да не си.
Гърдите на Сам завибрираха до гърба на Лизи, докато мошеникът се настаняваше на земята до тях. Елизабет потупа крака на мъжа си.
– Смея ли да попитам защо носиш кошница за пикник, докато чакаме потенциално да убием някого?
– А в какво друго да нося храна? – попита я Чарли с тон, сякаш е казала нещо изключително тъпо.
– Ние сме на мисия, а не на пикник. – изтъкна раздразнено Сам.
Проскърцването на врата прекъсна отговора на Чарли. И тримата се снишиха, насочили напрегнати погледи към улицата и двете фигури, само за да осъзнаят, че излизаха от кръчмата на ъгъла, а не от странноприемницата. Лизи въздъхна донякъде разочаровано, докато един от тях призоваваше пламъче, за да запали цигарата си. Не беше много сигурна колко добра идея е да използват огнена магия, като се клатушкаха на място, но само след малко затътриха крака нагоре по баира.
– Пияници. Гледай ги само. – каза Чарли почти с възхищение. – Водени към дома от някакъв инстинкт, който споделят само с пощенските гълъби.
Сам проследи с поглед въпросната двойка, преди да си премести вниманието обратно върху мошеника, който беше оставил кошницата на земята до себе си и с жив интерес и възхищение наблюдаваше пияниците, сякаш са нещо ново и невиждано.
– Защо си тук, Флетчър? И защо носиш храна на мисия за следене?
Чарли се отдръпна от парапета и го изгледа. След малко на лицето му се появи ехидна усмивка.
– А ти защо се държиш, сякаш не е мисия, а среща, която ви развалям?
– Мисия е. – отсече твърдо Сам и погледна към жена си за потвърждение.
– Ако е среща, по-добре да ми кажеш сега, за да се подготвя психически. – каза му Лизи.
– Да се подготвиш за какво? – попита Чарли.
– О, нищо особено. – повдигна рамене и отвори кошницата. – Само луната да се разбие в нашия покрив или да се отвори дупка към демонско измерение, където демоните са строили армия, за да ни избият. О, сандвичи!
Флетчър повдигна вежди объркано.
– Нищо такова няма да се случи, защото това не е среща. – натърти Сам, като в същото време поглеждаше към кошницата, за да види какво още имаше вътре.
– Надявам се да не е. – каза Лизи и го посочи със сандвича, който си беше избрала. – Защото ако беше и ме измъчваше с упражнения за фин контрол… – остави заплахата недоизказана и си отхапа голяма хапка.
– Аз си мислех, че той флиртува така. – обади се Чарли.
– Мога да флиртувам точно толкова добре, колкото и ти. – изръмжа му Казра, като самият той си измъкваше сандвич, преди да се обърне към жена си: – И само да ти напомня, че аз не те исках с мен тук. Ти настоя да дойдеш и да висиш по нощите на някакъв си покрив, така че не ми се оплаквай за финия контрол. Нужен ти е.
Лизи въздъхна примирено.
– Виждаш ли? Първо заявява директно, че не ме иска, а после ме наказва с гадни упражнения.
Чарли я погали по главата и после стисна ръката й.
– Не се предавай! Аз съм с теб!
– Как така изведнъж аз станах лошия, заради това, че искам да я уча на неща? – изгледа ги потресено Сам, преди да натика един сандвич в ръцете на мошеника и да му изръмжи: – На, дръж това и спри да пипаш жена ми.
– Аз й съчувствам, че трябва да се занимава с такова дърво като теб. – оправда се Флетчър и изсумтя с насмешка под нос: – Можел да флиртува като мен.
– Виждал съм те как го правиш, Флетчър. Не е сложно. – изтъкна му Сам и кимна към доволно седящата в скута му Лизи, която кротко си ядеше сандвича и с интерес наблюдаваше размяната на реплики между тях. – И до колкото те познавам, някъде в тази кошница си скрил и шоколад. Така, съвсем случайно попаднал там.
– Хич не е случайно. – каза без капка срам Чарли. – Много нарочно е сложен за десерт.
– Подмазвач.
– Важното е, че работи. – обяви мошеникът и извади още един сандвич от кошницата, който подаде на Лизи. Ухили й се чаровно. – Нали, дечко?
– Ще работи много по-добре без „дечко“. – отвърна тя, но прие храната.
– Флетчър, престани да подкупваш жена ми. – каза сприхаво Сам, докато сам ровеше в кошницата.
Извади от там една стъклена бутилка, пълна с червена течност, която на лунната светлина изглеждаше катранено черна, отвори я и я подаде на Лизи. Тя подуши отвора. Никога не можеше да бъдеш твърде предпазлив, когато Чарли ти предлага нещо за пиене. Вишнев аромат обаче изпълни устата й със слюнка. Имаше и алкохол, но определено бе малко. Лизи надигна бутилката и отпи.
– Сега започвам да се чудя дали да не се обидя. – измърмори кисело Чарли.
Елизабет остави плодовото вино между тримата и се усмихна криво на мошеника.
– За какво по-точно? Всеки път, като кажеш, че има алкохол „колкото да дезинфекцира“, мухите в стаята падат по земята от изпаренията, щом махнем тапата.
– Това не го очаквах от теб, дечко! – каза Чарли, притискайки ръка до сърцето си, и я погледна така, сякаш го беше ранила смъртоносно. – Никога не съм те лъгал! Алкохолът тук е малко, незначително, направо се изпари с отварянето на бутилката и ако отпиеш пак, ще откриеш, че вече не е останало нищичко.
– Как ли пък не. Просто искаш другарче, с което да се напиваш, защото Сам не го хваща.
– Сам не пие. – поправи я Казра, мерейки подозрително шишето в ръката й и чудейки се дали не е направил грешка.
– А ако реши да пие, го хваща бързо. – въздъхна нещастно Чарли: – Разваля цялото удоволствие от питието, дечко. Знаеш го.
– О, да. Убедена съм, че направо ти е вгорчил вечерта, когато го изпрати да ми тропа на вратата онзи път. – изгледа го криво Лизи.
– Вгорчи я и още как! – заяви Чарли и се приведе лениво назад, когато Сам посегна към него да го цапне. – Изпи aлкохол, който щеше да отреже поне трима пияници и успях да се насладя на вечерта, едва след като го пратих при теб да изтрезнява.
– Не съм вгорчавал нищо на никого. – възмути се Казра и погледна към Лизи: – И не бях чак толкова пиян.
– Сега започвам да се чудя какво е „толкова пиян“ според теб, ако ти не беше тогава. – изгледа го съмнително тя.
– Да заспиш на масата. – отговори й, без дори да се замисли.
Чарли и Лизи се спогледаха, след което и двамата издадоха измъчени звуци. Само тя си направи труда поне да скрие устата си с ръка, когато се разсмя.
– Не виждам нищо смешно в това, което казах. Ходех сам, стоях прав и даже говорех. – изброи Сам възмутено. – Имаше още много на къде да пия, преди да съм много пиян и го знаете. И двамата!
Елизабет го потупа по коляното и с възможно най-сериозен тон му каза:
– Ако беше малко по-пиян, мисля, че щяхме да открием, че все пак можеш да умреш, каллас.
– Нямаше да умра и не ми се подмазвай, шейа. – изръмжа й Сам, успявайки да спре усмивката, която заплашваше да се появи на лицето му, след като чу как го нарече. – Нищо, дори и изпечен мошеник като Флетчър, няма да те измъкне от урока по фин контрол.
Тя му се нацупи.
– Не мога сега. – заяви и грабна още един сандвич. – Заета съм!
– Което прави момента само още по-перфектен за тренировки, каллис. – усмихна й се вълчи насреща.
Елизабет замръзна със сандвич пред устата и го зяпна.
– Наистина ли ще ме караш да се упражнявам с кръв покрай храната?
– Защо не? – попита я на свой ред. – Трябва ти само едната ръка. Можеш да продължиш да си ядеш с другата.
Лизи премига срещу него още секунда, преди да остави сандвича и да вземе иглата за коса.
– После можел да бъде романтичен. – измърмори и убоде пръста си. Алена капка набъбна от раната и тя с примирена въздишка попита: – Какво искаш да направя?
– Сърце.
Тя го погледна с повдигната вежда и свити раздразнено устни. Ясно виждаше, че Сам едва се спира да не се ухили.
– Опитай пак.
– Две сърца? – предложи й услужливо и допълни: – Завързани с нишка.
Чарли, без да го изпуска от поглед, сякаш беше нещо много странно и опасно, се приведе към Лизи и прошепна силно:
– Мисля, че се опитва да флиртува.
– А аз мисля, че след малко ще му покажа анатомично точен модел на сърце. – повдигна иглата заплашително. – Защото ще е неговото.
Окото на Сам дори не трепна при тази заплаха и той смело допълни:
– Сложи и цвете до тях.
Елизабет изсумтя сърдито и започна бавния и мъчителен процес по оформянето на всичките фигури, които проклетият й мъж искаше от нея.
– Чарли, как стои въпроса с разводите в Хайрани? – попита.
– Никак, когато мъжът ти е този. – отговори й с нескрито съчувствие Чарли. – Трябваше да внимаваш повече кого избираш, дечко. Никой няма да посмее да те разведе точно с него. Обречена си!
При това Сам я изгледа самодоволно. Тя, като възрастен човек, му се оплези и се съсредоточи върху упражнението. Колкото и да мрънкаше, сама знаеше, че е едно от най-важните неща, които трябваше да се научи да прави. „Трябваше“ тук се явяваше ключова дума. Можеше да оформя прости неща като шипове или заострените в единия край елипсовидни форми, които наричаше остриета, но станеше ли въпрос за нещо по-сложно… По-лесно би накарала страшник да преосмисли мнението си за Сенките.
Осъзна, че върхът на езика й пак се подава навън. Строгият глас на гувернантката й прозвуча в главата й, карайки й се, че дамите не правят така, само че точно в момента нямаше време да я слуша, защото се опитваше да направи второ сърце до първото леко безформено. Мислеше си, че този път държи нещата под контрол, но в следващия миг изпусна магията и кръвта се стече по крачола на панталоните й.
– Нечистите да го вземат! – процеди раздразнено.
– Пак. – подкани я невъзмутимо Сам.
– Но този път правилно. – усмихна се на кривият й поглед Чарли. – Не го правиш правилно, дечко. Атмата не е оръжие, което да използваш. Тя е жива част от теб, която да накараш да направи каквото искаш. – виждайки как погледа й стана дори още по-скептичен, опъна напред длан и над нея се заформи малко снопче изпарения, което се превърна в две преплетени сърца с цвете отгоре. – Първо си го представи в главата, но не как ще се извие и ще застане, а цялото – сякаш е готово. След това насочи атмата си към картината и й го покажи и когато образа затрепти в съзнанието ти като жив – го пусни да излезе през дланта ти. Целият. Наведнъж, а не части от него.
Елизабет изчака няколко секунди да се увери, че е приключил, за да може с чиста съвест да каже:
– Как така да го „покажа“ на атмата?
Чарли я изгледа също толкова объркано, което накара Сам да се ухили, но не и да се намеси.
– Ами… – започна Флетчър и прочисти леко гърло. – Като начало – спри да я стискаш толкова здраво. Атмата с удоволствие ще направи това, което искаш от нея, ако й дадеш възможност. Сега си я стиснала с две ръце и в същото време искаш от нея да се извива и огъва. Пусни я, дечко. Спри да мислиш толкова сериозно за това как да я накараш да направи каквото и да е и мисли само за крайния резултат.
– Не може. – намеси се Сам. – Затова я карам да го прави. Не може да пусне атмата, защото я е страх от това, което ще се случи, ако не е под пълен контрол.
– Защо? – попита Чарли, поглеждайки към Лизи.
Тя сви рамо и сведе поглед към краката си, преструвайки се на твърде заета с това да накара кръвта да се отдели от крачола й и да се събере отново над дланта й.
Флетчър я изгледа замислено. Всъщност въпросът му беше тъп сам по себе си. Не трябваше да си гений, за да се сетиш „защо“. Все пак той беше там, когато тя се сби с работника и видя как атмата превзе тялото й, изпълвайки я цялата. След това, заедно с всички глупости на страшниците и с години набиваният страх от възпитанието й в Рива, всъщност беше цяло щастие, че изобщо се съгласява да ползва някаква атма. Самият той в началото се беше опитвал да стои настрана от магията и му беше отнело много повече от няколко кратки месеца, за да разбере, че не тя използва него, че не му е враг и че двамата се допълват.
На Лизи никой не бе показал и обяснил. Може би трябваше да оправят тази грешка, но по-късно. Сега не беше времето и мястото, а и колкото и приятеля му да се опитваше, някои неща, като „страх“, просто не можеше да разбере. Този разговор не беше за неговите уши, но имаше друг, който беше.
– А ако ти обещая, че няма да позволя на атмата да поеме контрол и ще те спра преди това, ще опиташ ли? – попита я Чарли.
Елизабет повдигна глава. Сам й бе обещал същото – че ще я спре, ако се опита отново да откъсне парче от него. Самият факт, че се налагаше да й обещават такива неща, говореше достатъчно ясно, че не е безопасно да се отпуска.
– Не мисля… – започна, но притихна, когато Сам внезапно се приведе към парапета.
– Излиза. – прошепна едва чуто убиеца.
Останалите също се снишиха и надникнаха към улицата. Вратата на страноприемницата безшумно се затвори и тъмният силует се отдели от сградата. Сам премести Лизи на земята и приклекна на покрива.
– Тръгвам. – прошепна им и буквално се приплъзна по сенките, сливайки се с тях, когато се доближи до ръба на сградата.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay