Елизабет насочи вниманието си натам, където Сам гледаше. Беше се напрегнала при думите му, но сега се почувства по-скоро объркана. Убиецът й я пусна и двамата продължиха към мъжа. Щом той ги забеляза, Сам застана малко пред нея.
– Защо си тук? – попита войнствено.
Калуш помълча малко, след това изкриви уста и каза:
– Трябва да говоря с Шей.
– Тогава говори. – заповяда му Сам.
– На саме. – присви очи Калуш.
– Не мисля. – каза Лизи и се усмихна на Сам. – Палачинки?
Когато мъжът й кимна и пристъпи напред, страшникът му препречи пътя.
– Трябва ни лечител. За Калахан.
– Жив е? – учуди се Лизи. Последно си спомняше, че бе наръган от един от стражите на Малора.
– Не за дълго. Каза, че познаваш добър лечител.
При това Елизабет погледна към Сам. Не беше нужно да му казва нищо. Калахан й бе помогнал, когато Нашад я отмъкна в онова мазе. Убиецът изръмжа ниско.
– Познаваме. Захир. Ще ви чакаме там след час. – каза, хвана ръката на Лизи и продължи към входа.
– Чакай. – Калуш се пресегна към тях, но изражението на убиеца го накара се отдръпне. – Къде е той?
Сам му обясни с видимо нежелание, след което просто влезна в сградата, без да си направи труда да види дали страшника си е тръгнал.

Когато стигнаха дома на Захир, страшниците все още не бяха дошли. Лизи се надяваше да успеят да се ориентират, а пък двамата със Сам почукаха на вратата, за да уговорят сприхавия лечител да им помогне. Никой не се появи нито на второто, нито на третото потропване, като Лизи се зачуди дали пък не са решили да напуснат града след случилото се преди няколко дни. Преди да вдигне ръка да почука за четвърти път, чу шум отвътре. Само след малко Захир открехна вратата и им се намръщи през процепа. Лизи му се усмихна чаровно.
– Здрасти.
– Здравей. Тръгвайте си!
– Ще стигнем и до това. Но първо има болни, които да огрееш с милосърдието си.
– Не работя благотворително. – отговори й Захир. – Дори за теб.
– Ще платим. – каза Сам.
Лечителят затвори вратата в лицата им. Лизи погледна към Сам, а той вдигна ръка, за да й каже да почака. Само след миг се чу превъртането на ключа в ключалката и Захир им отвори с недоволно изражение.
– Влизайте.
– Пациентът не е един от нас. – каза Лизи.
– А кой?
– Финиан Калахан.
При това Захир премига празно.
– Онзи, за който ти платих да държиш заспал за две седмици. – поясни услужливо Сам.
Лизи го изгледа криво, но явно това бе достатъчно да подсети лечителя.
– Пак ли този? Какво му е този път?
– Влезе с нас при Велахе. – при думите й изражението на лечителя съвсем помръкна. – Беше наръган с меч тогава.
– И още е жив?
– Доколкото разбрах няма да е за още дълго.
– Къде е?
– Това е много добър…
– Идват. – каза Сам.
Двамата се обърнаха към уличката. Ръдфорд и Калуш носеха Финиан в носилка от ремъци и дрехи, подбирайки възможно най-равния път. Захир заръча на Лизи и Сам да ги заведат в стаята за преглед, след което забърза да се прибере.
– Може би трябва да им помогнем. – предложи Лизи, наблюдавайки бавното придвижване на страшниците.
– Вече им помагаме. – изсумтя Сам.
След малко мъжете спряха неуверено пред тях. Ръдфорд хвърли един поглед към Калахан, а после се огледа.
– Къде е лечителя?
– Ще дойде. – Сам се отдръпна от врата, за да им направи място. – Вкарайте го насам.
Ръдфорд не помръдна.
– Разбира ли си от работата?
– Имаш някой по-добър под ръка ли?
Калуш и Ръдфорд се спогледаха, но каквото и колебание да изпитваха, бе забравено, когато Финиан простена от носилката. Последваха Сам до кабинета, където го оставиха заедно с импровизираната носилка върху металната маса в средата на помещението. Захир се появи, облякъл кожена престилка, която много й напомняше на тези на месарите. Изгледа Ръдфорд, който бе заел пост до Калахан, и попита:
– Ти си лечител?
Капитанът погледна към Сам и Лизи, които чакаха на прага. Кимна.
– Можеш да останеш. – каза Захир и направи нервен жест с ръка. – Всички останали вън. И пазете тишина. Фатима си почива.
Вратата се тръшна в лицата им и ги остави да стърчат отвън. След кратко колебание и чувствайки се малко неловко, Лизи седна на диванчето. Сам остана прав съвсем близо до нея. Не изпускаше Калуш от поглед.
„Няма да ни нападне точно сега.“ – каза му Елизабет.
“Може аз да го нападна“ – отговори й.
„Не чу ли Захир? Фатима спи. Не можеш да вдигаш шум.“
„Аз никога не вдигам шум.“
Елизабет завъртя очи.
– Израри работеше ли за демона в имението? – изненада я с въпрос тогава Калуш.
Сам постави ръка на рамото й и го стисна леко, преди да отговори:
– Да.
Страшникът задържа погледа си върху него. Лизи щеше да се закълне, че се опитва да подуши лъжа в думите му, но знаеше, че мъжът няма тази способност. След няколко дълги мига кимна леко и потърка рошавата си брада.
– От кога?
– Вероятно от години. – отговори му Сам.
– По своя воля? – дойде следващият въпрос, доста по-тих от предишните.
– Да. – потвърди му Сам.
Калуш не каза нищо друго за много дълго време. Елизабет сведе глава. Искаше й се да има нещо, което да му каже, но знаеше, че той би предпочел да получи утеха от фантом, отколкото от нея.
– Намерихме документи в личните й вещи. След като разбрахме, че е… – Калуш замлъкна. Адамовата му ябълка подскочи. – Писма, имена… Информация, която е трябвало да предаде или която е получила, за да ни попречи. Научихме много. Само не и защо. – погледна към Сам. – За пари? За отмъщение? – стисна зъби и през тях попита: – И тя ли е била влюбена в демона като всички останали?
– Не знам. – отговори му Сам.
Лизи го погледна. Излъга. Знаеха, че не е била под влиянието на Малора. Мъжът й обаче само леко стисна рамото й. Искаше да му спести истината. Защото ако Израри е била под очарованието на демона, значи не е имала избор.
Калуш отново помълча, загледан във вратата на кабинета. Примигваше често и на Лизи не й бе нужно да го подуши, за да знае, че се опитва да сдържи сълзите си. Изненада я, когато погледна право в нея и каза:
– Заради нея е било нападението на бала на принцесата в Рива.
Лизи кимна.
– Знам.
– В документите, които открихме, имаше заповед. Да се погрижи да попаднеш в Хайрани.
Елизабет премига и после вдигна въпросителен поглед към Сам.
– Не знаех за това, но е логично. – отговори й Сам. – Трябваше да те отведа преди месеци. Сигурно й е омръзнало да чака.
– Имаше ли такива нареждания и за Меридит? – Лизи попита Калуш.
– Не. Заповедите бяха само за една Сянка. Тази с починалия брат.
До нея Сам премести едва забележимо тежестта си на другия си крак. Отказваше да срещне погледа й. Явно бе усетил, че макар тя да знаеше какви са били заповедите му, не й стана приятно да научи, че явно й е докладвал за нея.
– Имаме информация, че Ка‘Раим е работил за демона. – каза Калуш и зачака. Когато никой не потвърди, си пое дъх, сякаш събираше кураж, и попита: – Той ли я уби?
– Да. – потвърди Сам.
Калуш стисна юмруци. Направи крачка към него и земята под тях се разтресе първо едва доловимо, после по-силно. Сам застана пред Елизабет, а сенките в стаята се сгъстиха и се приплъзнаха незабележимо по-близо до страшника. От своя страна, Лизи внимателно бръкна в джоба си и стисна иглата за коса.
Измина един безкраен момент, а после страшникът издиша през зъби. Земетресението спря.
– Защо? – попита задавено мъжът.
– Заплаши нещо мое. – отвърна студено Сам.
Очите на Калуш се стрелнаха към Елизабет, а устните му се свиха. Разговорът около масата рязко прекъсна, за да се замени с тягостно мълчание, което продължи през следващите два часа, докато Захир и Ръдфорд не се върнаха при тях.
– Ще се оправи ли? – попита Калуш.
– Естествено. – отговори му лечителят, поглеждайки го така, сякаш го е питал дали слънцето ще изгрее. – Но ще остане няколко дни тук. За разлика от вас. Може да си ходите вече.
Едрият страшник изглеждаше готов да спори, но Ръдфорд поклати глава и го потупа по рамото. Ръцете и ръкавите му бяха червени от кръв.
– Ще дойдем да го видим довечера. – каза капитанът на Захир.
– Не закъснявайте. Планирам да си легна рано. – отговори му лечителят, след което се обърна към Сам и Лизи: – Вие оставате. Трябва да оправим плащането.
– Ние ще платим. – каза Ръдфорд твърдо и посегна към кожената кесия на кръста си.
– Можеш ли да си го позволиш? – изгледа го скептично Захир, преди да назове сумата в сребро, която искаше.
Капитанът се намръщи възмутено.
– Това е обир.
– Тоест не. – заключи Сам.
– Мога да я платя на вноски. Просто ще ми трябва малко време…
– Не съм банка, не приемам вноски. – отряза го Захир. – Или ще ми бъде платено, или можете да си намерите друг лечител, който да се разправя с перфорация на червата, перитонит и инфекция на кръвта.
Калуш изръмжа заплашително. Елизабет едва се спря да не извърти очи от досада. Всичко това само да не са им длъжници.
– Ще ни върнете парите на вноски. – каза им. – Така става ли?
Ръдфорд не отговори, но с недоволна гримаса направи знак на Калуш да го последва навън. Сам остана на щрек, за да се увери, че наистина са си тръгнали, но Лизи веднага се приближи до лечителя и внимателно попита:
– Как е Фатима?
– Замаяна е все още и си почива. – отговори й Захир и я изгледа преценяващо. – А ти? Някакви болки? Слабост? Нещо?
Лизи поклати глава.
– Ами ти? Как се справяш след всичко?
Захир се замисли за миг, сякаш да подреди собствените си объркани мисли, преди да отговори:
– Повече съм притеснен за Фатима. И за това, което ще си спомни, че е видяла там. – потърка лицето си. – Не знам какво ще правя, ако си тръгне.
– Защо би го направила? – попита го внимателно.
– Защото ме видя да се влача в краката на друга, когато тя беше в стаята. – призна. Срамът му бе болезнено очевиден.
– Фатима сигурно се страхува от същото. – каза Сам. – Тя също си спомня как е имала очи за друг и не е могла да се контролира в редките случаи, когато е осъзнавала къде и какво става.
– Тя не осъзнаваше. – каза горчиво Захир. – Но аз осъзнавах и виждах, но не можех да се спра.
Лизи наистина му съчувстваше. Двамата със Сам се бяха борили с подобен проблем през цялото време.
– Тоест и ти не си имал контрол над себе си. Никой не носи вина тук. Не сте искали това да се случи. – каза му. – Но според мен ще е добре да поговорите. Не можеш да се преструваш, че не е станало. Дори и да не говорите за него и да се опитате да го забравите, то пак ще е там и може да вгорчи всичко.
– Говоренето помага, Захир. – каза му тихо Сам. – Много повече от мълчанието.
Лечителя ги изгледа преценяващо, сякаш се чудеше до колко тяхната ситуация можеше да се сравни с неговата. Явно стигна до извода, че са достатъчно близко, защото каза:
– Тя е виждала неща. Водеше я с нея.
– Знам. – каза Сам. – Видях я. Тя също има какво да ти разкаже. – щом забеляза как лицето му пребледня, добави: – Видя неща, които не трябваше да вижда.
– Но не са я наранили? – попита с пресипнал глас Захир.
– Не. – успокои го Сам.
Захир въздъхна и седна тежко на стола до масичката.
– Ще говоря с нея. При първа възможност.
– Не мисля, че ще те напусне. – каза му Лизи. – Очевидно е за всички, че те обича много. Но ако имаш нужда от помощ, за да обясним нещо, да поговорим с нея или каквото и да е, можеш да разчиташ на нас.
– Някои неща дори вие не може да обясните.
Лизи наклони глава в съгласие.
– Все още не знам какво искаше от теб.
– Това, заради което в двореца не ме искаха. – отговори горчиво Захир и ги подкани с жест да седнат на дивана. – На младини написах книгата, която Казра открадна за мен от Кулата на магьосниците. Бях открил, че мога да подобря някои заклинания. Започнах да експериментирам с трупове на животни. Станах достатъчно добър, че да управлявам няколко наведнъж толкова добре, че не можеше да се направи разлика с живите. – помълча малко, пое си дъх и продължи: – Тогава реших да опитам с хора. Получи се. Успях да затворя и душа, преди да се е откъснала от тялото.
Захир погледна някъде зад тях, преди да продължи с разказа си как е експериментирал с различни души и тела. Да вкарва животинска в човешко тяло и обратно. Просто да движи телата и дори пратил едно до съседния кабинет да му донесе нещо от там. Променил и подобрил половината от заклинанията, на които ги учели в Кулата, и дори измислил няколко чисто нови, които вписал в книгата. Станал арогантен и невнимателен и накрая го разкрили, обявявайки го за еретик и извращение на природата. Било му забранено да практикува и да се доближава до Кулата или който и да е друг източник на магически книги и предмети. Бил заличен от всички списъци, освен тези, които съдържали имената на прокудените.
– Тя искаше от мен да експериментирам с живи хора. Да разбера защо съществата й не работят. Защо не може да управлява извращенията, които правеше и защо хората полудяваха толкова, че ставаха неподвластни на магията й.
– И успя ли? – попита го Елизабет.
– Да. За съжаление. – при това и двамата се напрегнаха, а Захир продължи да обяснява: – Перлите караха приемника да чува какво си мислят фантомите и душите наоколо. Чуваха ги като гласове, които идваха от тях самите. Това ги побъркваше и тези с една бяха напълно откачени. Беше направила още няколко с две, които се държаха нормално през повечето време, защото перлите резонираха една с друга и се заглушаваха, но доста зависеше от психиката на приемника. Например – гвардеецът беше побъркан по рождение, така че си пасна с тях. Харесваше му, дори и да не си го признаваше. Имаше други, при които не проработи чак толкова добре и ги държеше заключени, но бяха по-добре от първите. Оказа се, че три перли изпадат в пълен резонанс и се заглушават напълно. Получаваш регенерация, сила, бързина и не губиш нищо. Включително не попадаш и под влиянието й. Това не й хареса, но въпреки това направихме трима, върху които после експериментирах, за да ги направя подвластни. – погледа му се фокусира обратно върху тях и добави с равен глас: – Избягаха при нападението и сега са някъде навън. Не знам къде.
Елизабет се приведе напред.
– Знаеш ли нещо за тях?
– Спомените ми са каша. – поклати глава. – Знам пола и приблизителната възраст.
– Колко бърза е регенерацията им? – попита тогава Сам.
– По-бърза от тези с една перла. – отговори му Захир.
– А магия?
– Само специални заклинания, вплетени в специална сплав, иначе я разрушават. Привикват към магията иначе и сякаш спират да я усещат.
– Мислиш ли, че ще дойдат за теб? – зададе следващият си въпрос Сам.
– Не съм сигурен. – призна му Захир. – Може да дойдат, може да са вече в друг град или дори да пътуват към друга държава.
– Това не ми харесва.
– На мен – още по-малко, но поне има как да ги спра. – Сам го изгледа въпросително и Захир направо обясни: – Те не са точно живи. Магията ми може да ги подчини така, както подчинявах труповете.
– Все пак ще говоря с Чарли да измислим някаква система за предупреждение. Поне да те събуди, ако решат да влизат тук.
– Знам каква е сплавта за решетките и заклинанието, което е вплетено в тях, за да ги спира. – сподели му лечителя.
– Това ще улесни нещата.
– Не съм казал, че ще ти го дам.
– Не си казал и че няма. – ухили му се Сам.
– Малора пазеше ли някакви документи за тези експерименти? – попита тогава Лизи. – Тамеш се постара да прибере всичко, но какъв е шансът да намерим имената им записани някъде?
– Не знам. И да е пазила, не съм видял. – отговори й Захир. – Прибираше и моите записки.
– Малора не се интересуваше от имената на хората. – каза Сам. – За нея те бяха също толкова нисши, колкото и джирдите. Не си струваше усилието да ги запомни, затова любимците си ги кръщаваше.
Любимците като брат й, както й бе разказал. Лизи не можа да спре гримасата си.
– Ако са достатъчно стабилни просто да живеят живота си, можем да ги оставим на мира. – предложи неуверено тя. – А ако не са… предполагам, че ще е лесно да ги намерим.
– Във всеки случай ще е най-добре да инсталираме защити около лечебницата. – каза Сам. – Захир е единственият лечител, когото познават. Работил е върху тях. Ако усетят, че нещо не им е наред, биха го потърсили.
– Искаш да живеем в клетка? – попита възмутено Захир.
– Искам да живеете. – поправи го убиецът. – Безопасно.
– Струва си поне да го обмислиш. – каза Елизабет. – А дори и да не искаш решетките, ще е добре да имаме как да ги спрем. Нашад, гвардеецът, беше ужасно труден за убиване, а беше само с две перли.
– Ще помисля над това. – отговори й Захир.
– Докато решиш, имаме да оправим страшника. – каза му Сам и извади кесията със сребърните сиглои, която винаги взимаше със себе си, опреше ли до услугите на лечителя.
– За вас цената е друга. – спря го Захир и назова сума, която беше с почти една трета по-ниско. На въпросителният му поглед, обясни: – Отстъпката е за нея, защото я харесвам. Не си мисли, че е за теб или е постоянна.
– Добре. – подсмихна се Сам и преброи пожеланата сума.
След това лечителят ги изпрати до вратата, но преди да си тръгнат, Лизи му подаде ръка.
– Благодаря за отстъпката. – каза му с лека усмивка, която после се замени със съвсем сериозно изражение. – И за праха. Щяхме да загазим много, ако не беше ти.
Захир пое ръката й и я стисна леко.
– Благодаря, че ни измъкнахте от там. – разтърси я леко и погледна към двамата със Сам. – И дано повече не ни се налага никога да работим така.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com