Промъкна се до там и с облекчение откри, че никой не ѝ е сложил катинар. Отварянето ѝ се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала – не само заради нараняванията ѝ, ами и защото самия капак се оказа доста тежък за нейните нетренирани мускули. Израри го бе избутала, сякаш не тежеше нищо, а Лизи едва не го изпусна два пъти и накрая не можа да го остави плавно, а си премаза крака с него. Поне не изтропа по пода, но палецът ѝ хич не оценяваше толкова високо ситуацията.
Магическите светлини, които Калуш бе запалил на идване, сега ги нямаше и долу цареше пълен мрак. Елизабет можеше да види най-горните две стъпала, но другите бяха потънали в тъмата. Девойката преглътна и сърцето ѝ поде дивашки ритъм. В тъмното не се криеше нищо хубаво, но тя си каза, че ако някъде ще бъде безопасно, то ще е къщата на страшниците. Направи знака за прогонване на злото с ръка и наложи на вкочанените си от страх крака да се размърдат. Спомняше си пет стъпала, но явно не бе преброила както трябва, защото изведнъж увисна във въздуха и се пльосна по нос на земята. Стисна зъби срещу болката и полежа свита, докато отново започна да усеща нещо друго, освен нея. Подпирайки се на стената, успя да се изправи. Колената й трепереха и май ѝ се виеше свят, но в този мрак нямаше как да каже със сигурност. И по-добре. Нямаше време за такива неща.
Затътри се предпазливо напред, продължавайки да се опира в стената с една ръка, докато другата бе протегнала настрани, за да види къде точно започва тунела. Изходът беше в края му. Не, че знаеше какво ще направи, щом го достигне. Не можеше да види нищо, което значеше, че няма да види и онези знаци – страшниците ги нарекоха руни. А и да ги видеше, какво щеше да направи по-точно? Искаше се магия за активирането им и макар да я уверяваха, че онази бариера от кръв е била нейно дело, тя нямаше представа как да постигне нещо подобно отново.
Не, да се опита да излезе в края на тунела не беше чак толкова добра идея. Но имаше още една врата – онази, която бе мернала само за миг, преди да се качат в къщата. За да я стигне, от нея се искаше единствено да продължи направо и тя точно това и направи. Не след дълго започна да усеща лекия наклон, който знаеше, че води към нея. Изпълни я вълнение и малко страх. Не можеше да си представи какво би намерила там, но много се надяваше да е мазе, каквито се строяха за доста къщи, за да могат хората да се скрият по време на някоя много силна буря. Най-хубавото на тези мазета бе, че имаха свой собствен изход – в случай, че домът е опасно разрушен.
Елизабет усети студа, който лъхаше от металната врата, преди да я е докоснала. Накара я остро да усети раничката на показалеца си от магическата мрежа на прозореца. Лизи изтръска ръка и опипом намери дръжката. Не го очакваше, но бе отключена и вратата се отвори безшумно. Бледа светлина се плъзна по стената до нея.
Първо я лъхна въздух, по-студен и от най-лютия зимен вятър, който бе усещала. Беше като да скочи в ледена вода – за момент дъхът й секна, очите й се насълзиха, а водни мехурчета сякаш зашумяха в ушите й. После осъзна, че светлината не идва от лампи, свещи или дори магия, а шума не е от никаква вода и този път сама спря да диша.
Фантоми. Стотици фантоми. Цялото помещение беше пълно с тях. Плуваха из въздуха, а зад грозните им, изкривени, бледи фигури като шлейфове от най-красивите звезди се носеха нишки светлина.
Които огряваха клетки, от които я дебнеха внимателно изпити лица с рефлектиращи очи и широки, озъбени усти. Злокобният им шепот изпълваше въздуха. Мори.
Елизабет затвори вратата и опря гръб на нея, дишайки тежко. Цялата трепереше в пълния мрак на коридора, а спомените от клането на бала я връхлетяха така ярки, сякаш отново беше там. От гърдите й се изтръгна измъчен звук и тя побърза да притисне устата си с ръка, за да не позволи на следващия хлип да излезе. Сълзите й оставяха горещи дири по изстиналото й лице и колкото и да се опитваше, не можеше да ги спре. Картините я заливаха като вълните на разгневено море – откъснати крайници, разпилени навсякъде; хора с восъчни лица, притискащи разпорените си кореми, за да не се разсипят вътрешностите им, докато бягат; чернилката – бълбукаща и шепнеща, и разяждаща плът и кости са секунди. И писъците. Несекващите писъци на хората и на морите. На Марго, когато я отнесоха. На Мартин, на всички останали. Над сто души, които дори не си спомняше, но за чиято смърт й казваха, че е виновна.
Трябваше да иска да изкупи тази вина по всякакъв начин. Трябваше да приеме присъдата на страшниците и да се бие за тях срещу нечистите. Трябваше да иска да умре. Това, че не го искаше, само служеше за доказателство, че са прави – всички те. Тя беше чудовище.
В тялото й се настани познатия от последните десет дни студ. Беше по-силен от онзи, който пропиваше в гърба й през вратата, която я делеше от нечистите. Ако се заслушаше, можеше да се закълне, че чува шепота им дори през дебелия метал. Дали я разпознаваха като една от тях? Дали щяха да я пуснат да премине?
Имаше само един начин да разбере.
Елизабет се оттласна от вратата и отново се обърна към нея. Студът вътре в нея продължаваше да я изпълва, изтиквайки дори страха. Ръката й беше стабилна и непоколебима, когато натисна дръжката за втори път. Желанието да побегне пак беше там, но сега можеше да го контролира. Единственият й изход вероятно минаваше от там. Повтори си го два пъти, пое си дъх и се гмурни в студа на стаята.
Макар да бе подготвена този път, дъхът й пак спря, а после излезе под формата на облаче пара пред лицето й. Фантомите не бяха по-плътни от него, но това сияние… Като пушек от пура, златен в един момент и сребърен – в друг, се извиваше около малките им, гротескни телца. Стотици светлинки блещукаха във воала им, точно както звездите намигаха от нощното небе. И тогава един фантом мина пред лицето й, карайки я да отстъпи стреснато. Приличаше на дребна, малформирана птица, пърхаща с оглозгани криле. Перата й бяха прекършени и гниещи, плътта – окапала на места, за да разкрие искрящо бели кости и бълбукащ като нагрят катран мрак за пълнеж. Съществото разтвори крива, остра човка, от която липсваше голямо парче от горната част, и изцвърча безшумно. Или не съвсем. Елизабет усети вибрацията от писъка му, но като се напрегна да го чуе, звукът й се изплъзна като полузабравен спомен. А след фантома се носеше сияние от най-прекрасните звезди, от магическия прах на някоя вълшебница. Как нещо толкова красиво принадлежеше на нещо толкова грозно?
Лизи остана неподвижна няколко мига, но фантомите не проявяваха интерес към нея. С изключение на птицата, сега даже й се струваше, че всъщност се стараят да не се доближават много до нея. Не й се мислеше върху значението на това точно в момента и след като не изглеждаше, че ще я нападнат, тя се успокои достатъчно, за да огледа къде точно се намира.
Помещението беше много по-голямо, отколкото предполагаше. Беше цяла зала. Стените и подът бяха неравни и се стесняваха нагоре към тавана. Намираше се в пещера, която продължаваше напред, стеснявайки се в тунел, осъзна тя. От едната страна бяха наредени разни сандъци, а от другата – шест клетки от енергия, в които бяха затворени морите. На бала няколко се бяха блъскали в магическите решетки, които горяха плътта им, за да се пресегнат към нея, но тези създания тук я гледаха с немигащи очи и съскаха тихичко и някак напевно. Звучеше ѝ почти като реч. Елизабет цялата настръхна и побърза да отклони поглед от тях, насочвайки го вместо това към сандъците. Призрачното сияние на фантомите ѝ позволяваше да види, че поне най-горният от тях не е закован и, примамена от възможността за оръжие, закрачи натам. Морето от фантоми се разтваряше пред нея като завесата на театрална сцена. Този факт предизвика неприятно пропукване в леда на самообладанието ѝ, но Лизи вече бе стигнала целта си и избутваше капака настрани нетърпеливо. Само че вместо купчина красиви саби и ножове, каквито носеха страшниците и които определено биха ѝ свършили по-добра работа от метална пръчка от легло, гледаше пълно със слама плитко сандъче, в което бяха наредени дребни, черни, кръгли неща, обгърнати плътно от фини сребърни мрежички. Щеше да се закълне, че са миши изпражнения и даже се зачуди какво, в името на всичко свято, е накарало страшниците да ги обковат и подредят така внимателно в ковчеже, което по презумпция щяха да занесат вкъщи, когато забеляза как те сякаш изсмукваха бледата светлина на фантомите и си спомни. Когато Финиан уби мора пред очите ѝ на бала, от нея остана само едно такова топче, което той прибра в джоба си.
Какво трябваше да е това? Души? Погледна назад към клетките. Морите не изпускаха нито едно нейно движение, като самите те не помръдваха и мускул. Зловещи гаргойли, които само светлината на фантомите, рефлектираща в хищническите им очи, издаваше, че са живи.
Живи. А имаха ли души?
Изведнъж като едно шестте чудовища извъртяха глави към вратата и започнаха да ръмжат ниско.
– Сигурно е Калуш. Все му повтарям да затваря капака и все забравя.
Кръвта се отдръпна от лицето на Елизабет, когато разпозна гласа на Израри.
– Някой път ще забрави да затвори лабораторията. – дойде приглушеният глас на Ръдфорд. – Какво ще правим, ако изпуснем някой от тях навън?
Бяха пред вратата. По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! Беше се забавила твърде много.
Завъртя се като пълна идиотка на място, оглеждайки се трескаво за някакво скривалище, а после, без да осъзнава какво прави съвсем, грабна две от черните топчета и побягна към тунела отсреща. Зад себе си можеше да чуе отварянето на вратата и как морите запищяха и се замятаха в клетките си.
© Лесли Все права защищены