Трябва

Край! Трябва да го направя днес или никога няма да посмея! И защо само отлагам? Какво чакам – съвсем да ми стане черно ли? Вярно, страшничко си е, високо е, и ако... Обаче, направя ли го – отървавам се от грижите. Да - не е веднъж завинаги, но все пак...

Ей такива неща се въртят из главата на Иванов, докато слагаше стола на балкона и внимателно се качваше върху му. А балконът е на шестия етаж – бая високо си е. Отрониш ли се – няма вятърът да те носи като листче, ами направо законът за земното притегляне те поема.

Странно място е това България. Само природните закони действат неумолимо в него, човешките са все заобиколими. Що поле имат наоколо си...

А в това време Иванова погледна случайно към балкона. За да види къде се губи оня нейния смотаняк и защо още не е измил чиниите. А и кафенце трябваше вече да й е поднесъл в леглото. С две вафлички, както тя си го пие.

И го видя на столчето – олюляващ се, вдигнал ръце за сбогом. Като плувец преди скок...

Рипна Иванова, изскърца изненадано леглото – такива резки и живи движения от нея то не беше понасяло вече двадесет години.

И изхвърча на балкона. В полет падна на колене, затръшка се, зави като гладна вълчица... Или както посрещаше мъжа си вечер. Преди да го прати до магазина – че е забравил туй-онуй, до мазето – да нацепи дърва, до майкини й - да свърши и там домакинската работа.

Обля мозайката на балкона в горещи сълзи, а втрещения Иванов – в несвързани приказки.

Не, не, не – да не прави така! Ама защо? Какво иска още? Да, виновна е! И си признава! Повече няма да се среща с Петров! И повече няма да отскача за уикенда до Пампорово със Стоянов! И няма да ляга с Димитров! Даже на шефа си няма да позволява повече никакви волности през почивката! Да, признава, че дъщерята не е негова! Затова пък за синът има някои мнения, че прилича на баща си... Който и да е той! И – моля те! И – недей! И – ама после как ще гледаш хората в очите? И – довечера кой ще притопли яденето? И...

Иванов послуша, послуша, пък бавно слезе от стола. Подпря се на балконските перила, загледа се към далечната планина...

Не, наистина – нелеп замисъл беше. За къде се е забързал, има цяла пролет, цяло лято пред себе си. Много важно, че е тъмно. Я да остави нещата така.  Свикнал е вече.

Пък и струва ли си за една смяна на крушката семейството си да рискува...

Погледна нагоре към почернялото стъкло, погледна надолу към калния двор, погледна назад към залепилата се в прозореца жена и примирено влезе...

Опасностите на изненадата

Изведнъж, посред седмицата, угасна токът. Спряха машините, потъмняха екраните на компютрите, замлъкнаха песните на калкулаторите. Почака шефът, почака, пък освободи работниците. Естествено ги пусна в неплатен отпуск.

Замисли се Иванов какво да прави. Заплата, слава Богу, не бяха получавали само от месец. Във фирмата, дето работеше братовчед му, не бяха давали от година, а съседът му Ставри беше на фотосинтеза от две.

Та при тая суша в джоба нямаше никакво желание да се почерпи с чаша оригинално уиски, правено в бар-кафене-гаража на Митьо.

И си се прибра у дома, поогледа се, пък реши да свърши туй-онуй.

Иванова си дойде, както обикновено, с две увиснали като на горила ръце - тежаха чантите, натъпкани с буркани. Хуманитарната помощ от родителите й пристигаше всяка сряда. Иванов никога не ходеше да зареди дома с витамини, защото страдаше от зетьовска алергия към  тъщата...

Та влезе тя и зяпна. Мъжът й, препасан с нейната престилка, миеше плочките в коридора. С внезапно отмалял глас, тя попита:

- К-какво стана? Да не са те уволнили?

А Иванов се засмя и обясни:

- Токът угасна, пуснаха ни. Вместо да пилея времето, реших да пооправя туй- онуй...

И като зърна излъсканите чинии, още повече я сви сърцето:

- Не, не, кажи ми коя е тя? По- млада ли е?

Иванов се разсмя от душа:

- Не бе, жена, просто поизчистих малко, поизпрах...

Иванова разбра - още по- зле е. Разплака се:

- Ама защо ме оставяш? Ще се оправя, друга ще стана, повече дума напреко няма да ти кажа...

- Я не се излагай! Разбери - имах малко свободно време, нова крушка сложих на полилея, оправих миксера...

Иванова зави като ранена лъвица. Не, не беше това току-тъй, нещо страшно се криеше зад неочакваните мъжови деяния.

Жена? А може да се е подвел по модата... Мъж? Ами!

Или пък е спечелил от тотото и си подготвя почвата за бягство...

И всичко това по вина на липсващия ток...

Идеал

Влюби се Пешо Иванов. Добро момиче избра, хубаво, трудолюбиво, тихо. Само дето й се иска по-добър да го направи.

- Ох, Пешенце – каза тя - Ти си ми едничък на света. Ох, ако можеше да не употребяваш алкохол…

Пешо не е алкохолик. Нито е пияница. Само понякога с приятели гаврътва по чашка. Или по две. Или по повече. Зависи от случая.

Но се престраши – отказа се от алкохола. Изобщо. Завинаги.

- Ох, Пешо – каза тя. – Ти си ми едничък на света. Ах, ако можеше да не пушиш…

Пешо не е никотинов маниак. Нито му липсва воля. Само понякога, докато чака любимото си същество, изпушва цигара. Или две. Или повече. Зависи от закъснението й.

Но се престраши. Изостави пушенето изобщо. Завинаги.

- Ох, Пешко – каза тя. – Ти си ми едничък на света. Ах, ако можеше по жени да не се заглеждаш…

Пешо не е донжуан. Нито женкар. Само понякога по улицата се заглежда по минаваща хубавица. Или по две. Или по всички минаващи. Зависи колко минават.

Но се престраши. Изостави кръшкането. Изобщо. Завинаги.

- Ох, Пешко – каза тя. – Ти си ми едничък на света. Ах, ако можеше по-скоро да се оженим…

И приятелите за това го подсещат.

А Пешо им отговаря разумно:

- Нещо се позамислям, знаеш… С тия новопридобити качества мога и нова жена да си намеря, нали?