Тя не обичаше неделята. Този ден винаги й носеше усещане за нещо меланхолично, тъжно и недоизказано, като угасващи чувства, които двама души са забравили редовно да подклаждат в камината на своята заедност. Особено трудно й беше в безкрайно дългите неделни следобеди. Тогава се опитваше най-силно да стиска в ръце собствената си самота. Искаше й се да я удуши или поне за миг да я накара да замлъкне. Да спре да чува ехидните й подмятания. Да изкрещи в самодоволното й лице, че така й е добре, че не й трябва никой, за да усеща себе си изпълнена със смисъл и съдържание, но знаеше, че това не е вярно. Тайно мечтаеше за онези мигове, в които той я държеше в обятията си. Тогава се чувстваше едновременно толкова силна и недосегаема, и толкова нежна, желана и женствена. Сякаш някаква невидима броня я пазеше от всичко, от което се страхуваше. После...после всичко се обърка. Те така и не можаха да си поделят вината, раздялата и спомените, а Кристалният дворец на нейното мимолетно щастие се пръсна н ...