Искам всеки ден да е неделя сутрин, всяка една минута, всеки един час, всеки един миг да е неделя сутрин, когато се събуждам късно, почти по обяд, лежа в леглото и мислите ми просто се реят. Разпиляни, неподредени, просто си хвърчат из пространството, блъскат се в тапетите на стените, борят се една с друга, преплитат се, но в крайна сметка накрая отново се връщат в моята мъничка главичка. Интересно как побира толкова излишни мисли, как помни всяко едно нещо и го пази само за себе си, не за друго... просто другите така наречени главички нямат нужда от моите мисли... те са си само за мен... За какво са им на другите - нито ще ги оценят, нито ще ги разберат... не им трябват, мои са си!
Тишина... тихичко е... неделя сутрин е. Kакто всяка друга неделя сутрин пердетата са дръпнати, стаята е разпиляна, няма никой вкъщи, само аз си лежа в топлото легло, увила се като шушулка. В този момент нямам нужда от нищо друго. Не ме вълнува нищо извън моето топло и сигурно легло. Дори мислите си съм пръснала из стаята в стремеж да се освободя от тях. И знаете ли? Ами... освободих се, не ми тежат, дори не се сещам за тях, че за какво са ми, някакви си мисли за някакви си хора, които дори не се сещат, че съм била част от техния живот, че всеки ден съм се старала да им доставям радост, че в усилията си дори съм ги наранявала, че съм преживяла толкова много заради тях, благодарение на тях, с тях, че съм ги наранявала, че съм ги молила и че съм обещавала, че съм плакала и съм мълчала, че съм бягала от тях и към тях, че съм се усмихвала двузначно, че съм лъгала заради тях... че за какво са ми такива мисли, когато са си само мои и този, който трябва, не ги зачита? В такъв случай ще си останат само, единствено мои...
Добре, разпилях мислите си, разбърках ги, полутаха се и накрая трябва да си ги събера... друго май не ми остава. Ще си ги взема, какво пък толкова, може все пак някой да ги види и да ги опитоми... в някоя друга неделя сутрин...
01:00h
30.09.08
© Алина Все права защищены