Цяла седмица си правих презентация с мои произведения. Използвах фонове с хубави снимки, свалени от един сайт за художествена фотография. Самите стихотворения се "появяваха" и "изчезваха" на фона на музика. Запитах по имейла организаторите дали имат мултимедия. Оказа се, че нямат. За малко да си купя, но това би било прекален разкош, така че се вразумих на време.
   Денят Х се оказа изключително студен - може би 10 градуса под нулата. От петимата записани, двама не бяха дошли.
   Първа съм аз. В последния момент съм си разпечатала стихотворения, различни от тези в презентацията. Пристигнали сме половин час по-рано с Таня, за да се настаним на единствената пейка. Студено е. Мирише на мазе.
   Постепенно пространството се изпълва с народ. Предимно младежи, с цигара и с чаша в ръка. Излизат от страничните "сепарета". Насядват на дървени скари върху циментовия под.
   Представя ме Иван. Търсел информация за мен в интернета. Според него се занимавам с преводи. Не се впускам да обяснявам каква съм. Сядам на фотьойла и чета разпечатаните стихове. Бързам (както ми каза после Таня). Прочетените листа напъхвам в цепката между крака и дръжката на фотьойла. Усещам, че вълнението ме стиска за гърлото. Овладявам се. Изхвърлям някои от приготвените листове, без да ги чета.
   Не беше същото миналата година, когато участвах в подобно мероприятие в театър София. Тогава всичко бе по-сковано и по-изкуствено сякаш. И участниците бяха в предпенсионна възраст. А имах възможността да помоля една от актрисите да чете вместо мен.
  Сега присъстващите бяха главно под тридесетте; по-спонтанни и по-непринудени. И я нямаше онази актриса, а си знаех, че ще ми се схване гърлото - някои от написаните неща все още ги преживявам. Срамота, ако се бях насълзила! Записваха с камера. Задаваха ми въпроси. Стандартните - какво ме карало да пиша; дали не съм преживяла някаква драма и т.н.. Поколебах се за миг. Как се разказват изключително лични неща пред тълпа съвършено непознати? Отговорих им в шеговит тон - като контраст на нещата, които им четох. Имах чувството, че съм с моите студенти. Смяхме се. Казах им, че на времето много съм чела, после всичко съм забравила и сега съм прописала. Казах им за трите степени на творчеството - необходимост, красота и излишество. "Вие сте във фазата на красотата" - мило се обади едно момиче. Стана ми приятно.
   Следващият беше едно момче. Слабо, високо, с очила и с коса, вързана на опашка. Явно дългата коса при мъжете се възприема като белег за принадлежност към изкуството. Учел скандинавистика. Веднага го бъзнаха за Кнут Хампсон. (Като късосъединителна асоциация с онази реклама на М-тел). Иначе - лауреат на някаква награда за поезия. Дали не беше на "Веселин Ханчев"? Основната тематика на стихотворенията се въртяха около пиенето. Та чак накрая го питаха това ли е единственото, което го вдъхновява. Никакъв излишен изблик на емоции. Никакви рими. Никакви специални похвати. Все едно наблюдава нещо и го описва. Чете от едни измачкани листове, които извади от джоба си. И той, като мен, ги разхвърляше около себе си на фотьойла. От време на време отпиваше бира.
   Третият участник беше някакво момче, доста красиво, с коса до раменете, с едри черти... А бе, усещаше се, че не е чист българин. Смесен някакъв, с майчин език испански. Със симпатична наивност обяви, че искал "да докаже, че жените и мъжете не били чак толкова различни. Всъщност никак дори. Само пишката си слагали на различни места". Надявал се, да почувстваме това, което го е накарало да пише. Тематиката на стиховете му - любовни страдания. Стиховете му бяха писани на испански. След това ни ги прочете и в превод. Малко дългички бяха, а и той самият се засмя, че ни е приспал с тях. На испански звучаха добре.
   Тъй като имаше още време, водещият Иван се съгласи да прочете един свой разказ - "Смъртта на копи-райтъра". Главният герой умира след побой на пъпа на София, под погледите на безучастните минувачи и полицаи. Много добър разказ, но много ме натъжи, като каза, че го написал, след като самия него го пребили по сходен начин. Чете и едно стихотворение: "Той обичаше да спи на ръба на скалата, в пухкавия си спален чувал...". Хареса ми.
   И пак имаше време, така че и един от публиката пожела да чете свои неща. Използва лаптопа на "испанеца", за да си намери писанията някъде по сайтовете.

   "Има ли сред публиката инвалиди?"

   Доста трудно би било за инвалидна количка да слезе по стръмните стълби, но де да знаеш.  Този последният се оказа страхотен нихилист. Стиховете му провокираха публиката, сред която имало завършили философия. Беше засегнал най-чувствителната им тема - за смисъла и за вярата.
    Добри обяви антракт и съобщи, че очаквали някаква важна клечка, която често посещавала това място. Културтрегер някакъв. Измъкнахме се с Таня, без да го дочакаме.