Недовършена работа

Още като влязохме във входа, вече знаех към коя врата да се насоча. Не бях идвала никога преди на купон у Иван, но музиката кънтеше толкова силно, че дори блока нямаше как да объркаме. Мартин и аз бяхме въоръжени с настроение, повдигнато от няколко водки и две бутилки джин във всяка ръка. Вечерта обещаваше да е интересна или поне безпаметна. Позвъних на звънеца, само за да кажа, че съм го направила, знаех, че никой няма да чуе, затова натиснах дръжката на вратата и влязохме в коридора. Лъхна ни дим на цигари и тежък мирис. В коридора имаше твърде много разпилени обувки и решихме да не се събуваме. През отворената врата на банята се виждаше момиче, прегърнало тоалетната чиния и момче (вероятно приятелят ù), което ù пази косата да не се омаже. Много познати лица ни поздравяваха. Алкохолът бързо изчезна от ръцете ни в магическите обятия на домакина, който ни поздрави и изчезна на някъде. Озовахме се с пластмасови чаши, пълни със спиртна течност.
Цигарен дим, алкохолни пари, парфюм и пот се сливаха в сладникав тежък аромат. Адреналинът се покачваше. Жени, мъже се долепяха до тялото ми, крещяха в ушите ми неща, които се правех, че чувам и кимах с глава. Попитах Мартин какво иска да му донеса за пиене и след като ми каза, се отправих към импровизирания бар. Там видях Иво. Устните му се опънаха и белите му зъби подредени, хищни и остри, се показаха. Ръката му обхвана раменете ми в лека прегръдка и усетих дъха му в ухото си „С теб имаме недовършена работа, не мислиш ли?” - каза той.
Аз му отвърнах „А ти не мислиш ли, че е неуместно да ми говориш такива неща, когато съм с гадже?”. С Иво имахме закачка и не един и два пъти във времето. Но толкова. Никога тези отношения не се бяха развили, дори и във секс. Понесох чашите обратно към Мартин. Настроението ми постоянно се пълнеше. Радостта ми растеше с концентарцията на акохол в кръвта. Танцувах бясно. Пуших много. После пак танцувах и пак пих...
После не помня.
Събудих се много рано сутринта. На диван, неудобен и стар. На пода спеше някаква жена, която не познавам. Някой сякаш забиваше токчетата на червените ми обувки в слепоочията ми. Къде, по дяволите, е обувката ми? Опитвам се да оправя разрошената си коса. Ставам и тръгвам да търся банята и някой оцелял и буден от снощи. Намирам отворената вратата на кухнята и на ъгловото диванче гушнати и съвсем голи спяха Мартин и Мая. Изтрезнях за секунди. Тръшнах вратата и побягнах навън. Така както си бях - рошава и с една обувка. Плаках по пътя към къщи. Никога не се бях чувствала такава глупачка.
Изкъпах се. Нахраних се. Не вдигнах на нито едно от 23-те повиквания по мобилния от Мартин. Той беше вече мъртъв за мен, беше ме яд само за онези два билета за първия ред на спектакъла, който толкова много исках да гледам и на който се бяхме разбрали да идем двамата. Тогава ми хрумна...
Взех мобилния от масата в кухнята, намерих номера на Иво и просто натиснах зелената слушалка.
„Ало, Иво, аз съм... мисля, че с теб имаме недовършена работа...”